Време на промени

Защото гледах отвъд тях. И там виждах жаждата да срещне своя бог, виждах Швайц, сам на оголената лунна повърхност, приклекнал върху черната скала, под оранжевото небе, протегнал ръка към пустотата. Презрителен и насмешлив, да, но също така страстен, беззащитен, прям и честен. Не можех да го съдя прекалено сурово. Защото аз бях той. Той беше аз. Двамата бяхме обгърнати от собствените си души. И посмеех ли да отрека Швайц, трябваше да произнеса същата присъда и над Кинал Даривал. Душата ми бе изпълнена с топлина към него.

Чувствах, че той също ме изучава. Не му се противопоставях, оставих го свободно да се носи в мен. И през неговите очи виждах онова, което той наблюдаваше в мен. Страхът от баща ми. Благоговението пред брат ми. Любовта ми към Халум. Бягството от Глин. Изборът на Лоймел. Малките неудачи, дребните успехи. Всичко, Швайц. Гледай. Гледай. Гледай. И аз гледах, в отражението на неговата душа. И не изпитвах болка от видяното. Ето я любовта към всички останали същества, заедно с любовта към себе си, помислих си внезапно.

В този миг Заветът се сгромоляса в мен и се разпадна.

Постепенно двамата с Швайц се отделихме, но запазихме контакт по между си още известно време. Когато накрая той бе прекъснат, почувствах силен резонанс, сякаш се бе скъсала натегната струна. Седяхме мълчаливо. Очите ми бяха затворени. Чувствах стомаха си на топка и осъзнавах както никога досега съществуващата пропаст, която ни дели и ни обрича на вечна самота. Измина доста време преди да погледна през стаята към Швайц.

Той ме наблюдаваше, очаквайки моята реакция. Лицето му бе изкривено в познатата демонична гримаса, широко ухилена уста, ярко блестящи очи, само че сега това изражение не ми изглеждаше толкова налудничаво, колкото като отражение на вътрешната радост. Имаше подмладен вид. Кожата му бе зачервена от вълнение.

— Обичам те — произнесе тихо той.

Почувствах го като удар в лицето. Прикрих се с ръце, сякаш за да се защитя.

— Какво те притеснява? — попита той. — Обръщението, или онова, което се крие зад него?

— И двете.

— Нима е толкова ужасно че аз те обичам?

— Този човек никога… той не знае как да…

— Да реагира? Да отвърне? — Швайц се засмя. — Не исках да кажа, че съм привлечен от теб физически. Не че това е толкова ужасно. Наистина те обичам, Кинал. Бях в мислите ти и харесах онова, което видях там. Обичам те.

— Преди малко каза „аз“ — напомних му.

— Защо не? Нима дори след всичко, което се случи, трябва да се самоотричам? Хайде, хвърли оковите, Кинал. Знам, че го искаш. Мислиш ли, че онова, коте ти казах е неприлично?

— По-скоро е невероятно странно.

— На моя свят в тези думи се крие свят смисъл — рече Швайц. — А тук на тях се гледа като на богохулство. Да не ти позволяват да произнесеш думи като „Обичам те“. Една цяла планета, която доброволно се лишава от подобно малко удоволствие. О, не, Кинал, не, не, не!

— Моля те — промълвих отпаднало. — Този човек още не е преодолял последействието на лекарството. Когато му крещиш така…

Но той не желаеше да се успокои.

— Но ти също беше в моя ум — каза той. — Какво откри там? Толкова ли съм отвратителен? Изплюй камъчето, Кинал. Вече нямаш тайни от мен. Истината. Истината!

— Тогава сигурно знаеш, че този човек те намира за далеч по-достоен за уважение, отколкото е предполагал.

Швайц се изкиска.

— И аз също! Защо да се страхуваме един от друг, Кинал? Вече ти казах — обичам те! Ние се свързахме. Видяхме, че можем да си имаме доверие. Сега трябва да се променим, Кинал. Ти повече от мен, защото ще изминеш по-дълъг път. Хайде. Хайде. Дай глас на сърцето си. Кажи го.

— Този човек не може.

— Кажи „аз“.

— Толкова е трудно.

— Кажи го. Не като неприличие. Кажи го, сякаш обичаш себе си.

— Моля те.

— Кажи го.

— Аз — рекох.

— Толкова ужасно ли беше? Хайде сега. — Кажи ми, какво изпитваш към мен. Истината. От дълбините на душата ти.

— Чувствам топлина… доверие… влечение…

— И обич?

— И обич също — признах аз.

— Тогава, кажи го.

— Обич.

— Не това исках да кажеш.

— А какво?

— Нещо, което не е било произнасяно на тази планета от две хиляди години, Кинал. Хайде, кажи го. Аз те…

— Аз…

— Обичам.

— Обичам.

— Аз те обичам.

— Аз… те… обичам.

— Това е началото — рече Швайц. От лицата ни струеше пот. — Започнахме с това, че признахме обичта си един към друг. Започнахме с това, че признахме способността си да обичаме. Значи вече се обичаме. Нали? Значи вече се обичаме.

36

— Получи ли от лекарството онова, което търсеше, Швайц? — запитах го по-късно.

— Донякъде.

— Какво значи, донякъде?

— Кинал, аз търсех бога. Не бих казал, че съм го открил, но поне имам по-добра представа къде да го търся. Това, което открих е как вече да не съм самотен. Как да разкрия душата си напълно пред някой друг. Това е първата стъпка по пътя, който искам да измина.

— Този човек се радва за теб, Швайц.

— Необходимо ли е да говориш с мен в трето лице?