Време на промени

Дигант обяснил, че той самият е човек, че не притежава способности, равни на техните, защото хората използват думи за да разговарят, не могат нито да летят, нито да променят формата си и остаряват с всеки кръг на планетата около слънцето, докато накрая ги застигне смъртта. А Кинал и Тирга го слушали внимателно, сравнявали се с Дигант и когато свършил, вече били уверени, че казва истината и че наистина той е човек, а те богове.

— Ние също преди много години приличахме на хората — признала Тирга. — Изпитвахме глад, остарявахме и разговаряхме само чрез думи. А когато отивахме от едно място на друго, налагаше се да пристъпваме с краката си. Подобно на хората, живеехме в невежество, защото не знаехме силите си. Но после всичко се промени.

— И какво предизвика тази промяна? — запитал Дигант.

— Как какво? — възкликнал чистосърдечно Кинал — Пихме от разноцветните води на планинския поток, очите ни се отвориха за силите, които дремят в нас и ние станахме богове. Това е всичко.

Вълнение се надигнало в този миг в душата на Дигант, защото той си помислил, че може също да отпие от тази чудна вода и да се присъедини към боговете. А после, когато се завърне сред своите сънародници, те ще го почитат като божество и ще се прекланят пред него, под заплахата да ги унищожи, а той никога не ще им разкрие своята тайна. Но Дигант не смеел да моли от Кинал и Тирга разрешение да пие от водите на потока, защото се страхувал, че ще му откажат. Ето защо, намислил да ги отведе надалеч от мястото, където живеели.

— Вярно ли е, — запитал ги той, — че можете да пътувате толкова бързо, та за един ден сте в състояние да обиколите всички ъгълчета на вашия свят?

Кинал го уверил, че това е самата истина.

— Трудно е да се повярва в подобно нещо — рекъл Дигант.

— Ще ти дадем доказателство — отвърнала Тирга. Тя докоснала с ръка Кинал и двете божества литнали. Възвисили се на най-високия треишторски връх и набрали букет снежноцветки, спуснали се в Изгорените низини и загребали шепа червеникав прах, в Мочурливите низини събрали билки, край Шумарския залив източили сок от месесто дърво, на бреговете на Полярния залив отчупили парченце от вечния лед, сетне се прехвърлили за миг на студения Тибис и поели през далечните континенти, та от всеки да донесат по нещо на недоверчивия Дигант.

Едва Кинал и Тирга поели на път и Дигант се втурнал към вълшебния поток. Когато го стигнал, поколебал се за миг, защото се уплашил, че боговете могат внезапно да се върнат и да го накажат за дързостта му, но наоколо нямало никой и Дигант потопил лице в потока и поел няколко глътки, като си казал: Сега и аз ще стана бог. Напълнил стомаха си с блестящата вода, залюлял се несигурно и се строполил на земята. Това ли е да си бог, запитал се той. Опитал се да литне, но не могъл. Помъчил се да промени формата си, но не успял. Провалил се във всичко това, защото поначало бил човек, а не бог, а потокът не можел да превърне човека в божество. Можел само да помогне на бога да осъзнае своите възможности.

Един единствен дар получил от потока Дигант. Можел да чете мислите на останалите хора, които се заселили в Треиш. Докато лежал разочарован в калта, някакъв едва доловим шум се смесил с мислите му и когато се заслушал в него, Дигант осъзнал, че чува мислите на своите приятели. Открил и как да подсилва този шум, така че да чува всичко съвсем ясно. Ето, това бил умът на жена му, ето там — на мъжа на сестра му и Дигант можел безпрепятствено да надзърва в умовете им и да чете най-съкровените им мисли. Значи съм бог, рекъл си той. Впил се дълбоко в умовете им, изравяйки всичко, което било скрито вътре. Така постепенно увеличавал силата на придобития дар и накрая всички умове били свързани с неговия. Изваждал отвътре скритите им въжделения, а после, упоен от своята мощ, изпълнен с гордост от своята божествена сила, той изпратил послание до всички и в него се казвало: „ЧУЙТЕ КАКВО НАРЕЖДА ДИГАНТ. ТОЙ Е БОГЪТ, ПРЕД КОГОТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕКЛАНЯТЕ“.

Когато този ужасен глас пронизал мислите на треишките обитатели, много от тях умрели от уплаха, други изгубили разсъдък, а трети побягнали с уплашени викове и крещели: „Дигант завладя мислите ни! Дигант завладя мислите ни!“ И вълните от паника и страх, които идели от тях били толкова силни, че пострадал самият Дигант, който изпаднал в парализа, макар че замътеният му ум продължавал да реве: „ЧУЙТЕ КАКВО НАРЕЖДА ДИГАНТ. ТОЙ Е БОГЪТ, ПРЕД КОГОТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕКЛАНЯТЕ“. И всеки път, когато тази мисъл достигала обитателите на Треиш, някои от тях обезумявали, а самият Дигант в отговор на мозъчната буря, която предизвикал се гърчел в страшна агония, напълно неспособен да контролира мощта на своя ум.