Време на промени

В Каменната черква се престраших да заговоря някакъв непознат, нисък и набит мъж облечен в разкошни одежди, вероятно член на септарховото семейство. Имаше открити, честни очи и изражението на човек, който е погледнал в себе си, но не е останал доволен от видяното. Но когато го заговорих, той ме отблъсна и се зае да ме кълне с такава ярост, че гневът му беше направо заразителен. „Душеразголвач! Душеразголвач!“ — този вик отекна в стените на свещената сграда и посетителите наизлизаха от стаите за медитация за да видят какво става. От години не бях изпитвал такъв срам. За пръв път погледнах на мисията си по друг начин — като на мръсно и потайно дело, чийто изпълнител е някакво жалко, хленчещо същество, движено от бог знае какви подбуди да разголва душата си пред другите. Гневът ми се изпари мигновено и на негово място дойде страхът. Прокраднах се по потъналите в здрач коридори и напипах някаква задна врата, опасявайки се, че всеки миг ще ме арестуват. Седмици наред бях нащрек и непрестанно се оглеждах. Но зад мен нямаше нищо, освен моята болезнено наранена съвест.

49

Тези дни на несигурност постепенно отминаха. Отново повярвах в мисията си и се изпълних с убеждение от смисъла на онова, което се бях врекъл да върша. А към човека, отхвърлил моя чистосърдечен дар в Каменната черква изпитвах само съжаление. През последвалата седмица открих още трима съмишленици, които се съгласиха да споделят лекарството с мен. Зачудих се, как съм могъл да дам воля на съмненията си. Но ми предстояха още по-тежки изпитания.

50

Опитах се да изградя теоретична обосновка за употребата не лекарството, или с други думи — да създам нова религия на любовта и откритоста. Изучавах внимателно Завета и голяма част от коментарите към него, търсейки първопричината, принудила нашите далечни предци да издигнат в култ недоверието и скритостта. От какво са се страхували? Какво са се надявали да запазят? Мрачни хора от едно мрачно време, в чийто глави пълзят виещи се като змии мисли. Така и не можах да разбера мотивите им. Те са били абсолютно убедени в своята правота. Не разкривай онова, що е в теб, пред ближния си. Не позволявай на вродената склонност към удоволствия да те увлича в интимни разговори. Общувай насаме с твоите богове. Ето по тези канони сме живели, стотици години, без да ги подлагаме на съмнение, подчинявайки се сляпо на Завета. Доколко съзнателно сме верни на онези първи принципи това не знам, но дълбоко в нас е залегнало нежеланието за каквато и да е духовна близост, за откровение и така крачим по света — затворени в себе си, разяждани от нашите вътрешни рани, но вежливо разговарящи в трето лице. Не е ли дошло време да създадем нов Завет? Да се обвържем с обич, да се сближим като споделяме? Затворен в стаята си, аз се опитвах да създам нещо подобно. Но какви слова да напиша, за да ми повярват? Че сме постъпили правилно, като сме следвали традициите, но с цената на тежки лични загуби. Че отдавна са отминали онези сурови дни на заселването и някои от обичаите сега са по-скоро пречка, отколкото улеснение, затова трябва да бъдат забравени? Че едно общество трябва да се развива, ако не иска да потъне в разложение. Че обичта е по-добра от омразата, а доверието превъзхожда недоверието. Но малко от написаното ми се струваше убедително. Защо атакувах изградения и наложен ред? Поради дълбоки убеждения, или движен от жажда към неприлични удоволствия? Аз бях дете на своето време, бях здраво прикован към скалата, която ме беше родила, макар да се опитвах да превърна тази скала в пясък. Люлеех се в примката на своите стари разбирания, протягах неуверено ръка към неузрялата още нова вяра и стотици пъти на ден заставах ту от едната, ту от другата страна, повалян накрая от пълно душевно изтощение. Докато работех над проекта за моя нов Завет, една вечер неочаквано в кабинета ми се появи Халум.

— Какво пишеш? — запита ме тя с любопитство. Побързах да скрия листовете. На лицето ми сигурно се е изписало объркване, защото тя побърза да се извини за своето нахлуване.

— Официален доклад — рекох аз. — Тъпотии. Банални бюрократични безсмислици.

Същата нощ, в пристъп на внезапно самосъжаление изгорих всичко, написано до момента.

51

През онези седмици предприемах чести пътешествия из непознати територии. Приятели, познати, странници, случайни жени — всички те ми ставаха спътници в тези чудновати пътешествия. Но през целия ранен период от моето време на промени, не казах нито дума на Халум за лекарството. Да го споделя с нея бе първата и едничка причина, която ме бе накара да да опра съда в устните си. Но и досега се страхувах да й предложа. Именно страхът ме караше да страня от нея, страхът, че научи ли веднъж, тя ще престане да ме обича.

52