Време на промени

На няколко пъти бях близо до идеята да я заговоря на тази тема. Но все се сдържах. Не смеех да направя решителната крачка. Сигурно сега подлагате на съмнение моята искреност — колко чисто е било желанието ми да посявам откритост между хората, след като не смеех да посветя в това дело моята вречена сестра? Съвсем не искам да претендирам, че в действията ми тогава е имало някаква разумна последователност. Освобождаването от старите табута за мен беше волеви акт, а не резултат от естествено развитие и налагаше се постоянно да воювам със залегналите в мен стари обичаи и привички. И макар да разговарях в първо лице с Швайц и другите ми съмишленици, чувствах се скован, докато го вършех. Вдигах очи към Халум, изпълнен с любов към нея и си повтарях, че единствения начин да изпълня със съдържание тази любов е като свържа душата си с нейната, а в ръката си държах средството, което можеше да ни съедини. Но не смеех да го сторя. Не можех да се престраша.

53

Дванадесетият човек, с когото споделих шумарското лекарство беше моят вречен брат Ноим. Пристигна в Манеран, за да прекара една седмица като мой гост. С него дойде зимата, Глин бе скован в снегове, над Сала валяха проливни дъждове, докато в Манеран се спуснаха само мъгли. Не бях виждал Ноим от миналото лято, когато двамата ходихме на лов в Хюишторите. През онази последна години ние се бяхме отдалечили един от друг, в известен смисъл Швайц бе заел в душата ми мястото на Ноим и аз вече не се нуждаех толкова от моя вречен брат.

Ноим беше станал заможен земевладелец от Сала, наследявайки богатствата на семейство Кондорит, както и земите на жена си. Тялото му беше наедряло, сякаш в отговор на новото положение, устните му бяха станали плътни, кожата потъмняла, а очите гледаха пронизително и насмешливо. Нищо не можеше да убягне от погледа му. Още с пристигането си той ме разгледа внимателно, имах чувството, че дори преброи зъбите ми и бръчките около очите ми и след като разменихме общоприетите поздрави между вречени братя, след като ми поднесе своя подарък и донесения от него подарък на Стирон, след като подписахме традиционния договор между домакин и гост, Ноим запита ненадейно:

— Проблеми ли имаш, Кинал?

— Защо питаш?

— Лицето ти е изострено. Отслабнал си. Устата ти — усмихваш се като човек, който не смее да се отпусне. Очите ти са зачервени и избягват пряк контакт. Нещо не е ли наред?

— Този човек изживява най-щастливия период от неговия живот — рекох аз, някак прекалено злобно.

Ноим не обърна внимание на думите ми.

— Да нямаш проблеми с Лоймел?

— Тя върви по своя път, а този човек следва неговия.

— Някакви затруднения в Съдийството тогава?

— Стига, Ноим, не можеш ли да повярваш че…

— На лицето ти са изписани промени — каза ми той. — Отричаш ли, че подобни промени са настъпили и в твоя живот?

— И ако е така?

— Промени към по-лошо?

— Този човек не мисли така.

— Отговаряш уклончиво, Кинал. Говори, за какво е вречения брат, ако не за да споделиш с него проблемите си?

— Няма проблеми — настоях аз.

— Добре — с тези думи той приключи въпроса. Но видях, че ме наблюдава през цялата вечер, а също и на следващия ден. Никога не съм могъл да скрия нещо от него. Седяхме на чаша синьо вино и обсъждахме реколтата в Сала, разговаряхме за новата данъчна реформа на Стирон, за възникналото напрежение между Глин и Сала, за кървавите погранични инциденти, един от които в друго време щеше да отнеме живота на моята вречена сестра. И през цялото време Ноим не сваляше от мен своя изпитателен поглед. Халум се присъедини към нас на вечеря, разговаряхме за детството, а Ноим все ме наблюдаваше. Дори когато флиртуваше с Лоймел, очите му търсеха мен. Задаваше изкусни въпроси на останалите, на Халум и Лоймел, с надежда да научи какво ме тревожи и може би бе подпалил и в тях искрицата на любопитството. Не биваше да го държа настрана от главното събитие в живота на неговия вречен брат. Късно през втората нощ, когато всички си тръгнаха уморени, аз заведох Ноим в кабинета, отворих тайника, където държах лекарството и го запитах дали е чувал за шумарското чудо. Той призна, че е чувал нещо. Набързо му описах ефекта на белия прах. Лицето му се помрачи, докато ме слушаше и той постепенно се затвори в себе си.

— Използваш ли често това нещо? — запита ме.

— Единадесет пъти досега.

— Единадесет… но защо, Кинал?

— За да опозная душата на този човек, като я смесвам с други.

Ноим избухна във внезапен смях, който приличаше на хъркане.

— Душеразголване, Кинал?

— Човек се захваща с какви ли не странни начинания, когато отмине младостта.

— И с кой играеш тази игра?

— Имената им нямат значение — отвърнах аз. — И никой няма да ги узнае. Хора от Манеран, търсачи на нови усещания, които не се страхуват от рисковете.

— Лоймел?

Сега бе мой ред да се изсмея.

— Никога! Тя не знае нищо за това.

— Може би Халум?

Поклатих глава.