Време на промени

Каза ми, че не би могъл да гледа на себе си като на мой истински вречен брат ако не го опита. Очевидно произнесените думи му струваха много усилия. Дрехите му бяха изгубили предишния елегантен блясък, на устните му трепкаха ситни капчици пот. Намерихме стая, където никой няма да ни попречи и аз приготвих разтвора. Миг преди да отпие от чашата, той ми се усмихна с познатата от детинството самоуверена, дръзка и дори леко надменна усмивка, но ръката му трепереше толкова силно, че едва не разсипа течността. Този път и двамата ни хвана бързо. Въздухът през онази нощ бе влажен, навън се бе спуснала гъста непрогледна мъгла, която покриваше града и околностите. Не след дълго ми се стори, че част от тази мъгла прониква през прозореца, заобиколи ни блестящ и пулсиращ облак, чийто неясни очертания танцуваха между мен и Ноим. Моят вречен брат бе малко разтревожен от първите странни усещания и аз побързах да му обясня, че всичко това е нормално. И ето че дойде момента на пълно откриване. Погледнах в Ноим и видях не само неговата душа, но и нейното отражение, зърнах оттенъците на срама и съжалението от малкото, което е постигнал, от собствените грешки и недостатъци. Винеше се за своята леност, за липсата на самодисциплина и амбициозност, отвращаваше се от своята физическа и духовна слабост. Защо се виждаше именно такъв, не можах да установя, защото там беше и истинският Ноим — човек разумен и непоколебим в решенията, верен на онези, които обича, непримирим с глупостта, страстен, енергичен. Контрастът между истинския Ноим и въображаемия бе направо поразителен, сякаш той бе в състояние да преценява всичко на този свят, освен самия себе си. Виждал бях и преди подобни душевни противоречия, всъщност те бяха доста често срещани при сънародниците ми и липсваха единствено в Швайц. Но при Ноим картината имаше далеч по-резки очертания.

Видях също така, както не веднъж досега и моето изображение, пречупено през ноимовите възприятия — един Кинал Даривал далеч по-благороден, отколкото си го представях. Как само ме беше идеализирал! В неговите очи аз бях всичко онова, което той мечтаеше да бъде, мъж на думата и действието, човек концентрирал в себе си могъщество и воля, враг на всякакви фриволности, привърженик на строгата вътрешна дисциплина и набожност. И ето че в това изображение се бяха появили съвсем отскорошни пукнатини, защото не само бях поругал догмите на Завета, но бях въвлякъл в своите престъпни експерименти още единадесет души, сред които и моя вречен брат. А също така Ноим откри моите истински чувства към Халум, което потвърди негови стари подозрения и доведе до нова промяна в моя образ, също не към по-добро. Междувременно аз показах на Ноим какъв съм го виждал винаги — находчив, умен, способен — показах му и отраженията на истинския и въображаем Ноим, докато той на свой ред излагаше на показ идеализирания Кинал, който търпеше непрестанна промяна. Тези взаимни проучвания продължиха доста дълго. За мен размяната беше с невероятна стойност, защото само с Ноим, човек когото познавах от детството, можех да постигна търсената дълбочина на изображението и детайлно опознаване на характера, нещо, което бе немислимо между двама непознати, които опитват лекарството за пръв път. Когато магията започна да се разсейва, почувствах се изчерпан от интензивността на съединението и въпреки това бях екзалтиран, променен, облагороден.

Но не и Ноим. Той изглеждаше объркан и затворен в себе си. Не смееше да срещне погледа ми. Настроението му беше толкова мрачно, че не посмях да наруша мълчанието по между ни и зачаках, с надежда, че ще намери сили да се възстанови. Най-сетне Ноим промълви:

— Свърши ли се вече?

— Да.

— Кинал, обещай ми едно нещо. Ще обещаеш ли?

— Кажи го, Ноим.

— Че никога няма да го правиш с Халум! Обещаваш ли? Обещай, Кинал! Никога. Никога. Никога.

54

Няколко дни след заминаването на Ноим, измъчващото ме чувство за вина ме доведе в Каменната черква. За да запълня времето, докато чаках Джид да се освободи, аз закрачих безцелно из залите и коридорите на тази мрачна сграда, кланях се смирено на учените-теолози, които спореха на висок глас по между си или кимах хладно на дребни амбициозни изповедници, които ми отвръщаха с угоднически усмивки. Навсякъде около мен се намираха изображения, олицетворяващи боговете, но въпреки това не долавях божествено присъствие. Може би Швайц бе открил бога чрез душите на хората, с които се бе слял, ала аз за разлика от него бях изгубил вярата си нейде по този път. Знаех че с времето отново ще открия пътя към величието, под знаците на новооткритата обич и вяра в хората. И затова се разхождах из божия храм сякаш съм любопитен турист.

Най-сетне дойде време да се срещна с Джид. Не бях се изповядвал от времето, когато Швайц за пръв път ми даде да опитам шумарското лекарство и докато подписвахме договора дребосъкът побърза да ми го напомни. Оправдах се с проблеми в Съдийството и той поклати глава.