Време на промени

— Този човек би искал да има подобна смелост. Но до този момент крие всичко от нея. Той се страхува, че Халум е твърде крехка за подобно изпитание. Печално е, не мислиш ли Ноим, че подобно вълнуващо откритие трябва да се пази в тайна от вречената сестра?

— И от вречения брат също — отбеляза той.

— Ти щеше да научиш, когато му дойде времето. Дори щеше да ти бъде предложена възможността да опиташ.

Очите му блеснаха.

— Мислиш ли, че аз щях да приема?

Преднамерено неприличното изражение предизвика само лека усмивка в мен.

— Този човек се надяваше, че неговият вречен брат ще се съгласи да го следва навсякъде. В този момент, лекарството е само повод за свада по между ни. Но този човек е посещавал места, които ти не си и сънувал. Разбираш ли, Ноим?

И Ноим разбра. В него се пробуди изкушението, той стоеше на самия ръб на бездната, прехапал нерешително устни и всички мисли, които го вълнуваха ми бяха познати, сякаш вече бяхме споделили лекарството. Тревожеше се за мен, защото знаеше, че съм отвърнал лице от Завета и съвсем скоро мога да бъда изложен на духовни и материални неблагополучия. От друга страна го разяждаше любопитството, мисълта, че подобно свързване с вречен брат не е чак такъв грях. В очите му блесна и искрицата на ревността, че съм познал един свят, непознат за него и в това се уверих по-късно, когато душата на Ноим се разкри пред мен.

Няколко дни избягвахме да разговаряме по този въпрос. Той ме посещаваше често в канцеларията и следеше с интерес и възхищение как решавам въпроси от национално значение. Гледаше как се превиват пред мен чиновниците, между тях и Улман, с когото вече бях приемал лекарството и чиято хладна фамилиарност не остана скрита от чувствителните антени на Ноим. Посетихме Швайц и изпихме заедно не една кана хубаво вино, обсъждайки религиозни теми с пиянска откровеност.

— Целият ми живот, — каза веднъж Швайц, — беше едно безкрайно търсене на доводи, които да ме накарат да повярвам в ирационалното.

Ноим забеляза, че Швайц не винаги се придържа към граматическите обичаи. В друга нощ вечеряхме заедно с група манерански благородници в една разкошна къща сред хълмовете с прекрасна гледка към града. Ноим очевидно скучаеше, докато разговорите се въртяха около търговията и бижутата, но стана още по-неспокоен и раздразнителен, когато някой спомена, че из столицата се предлагало някакво душеразголващо лекарство от южния континент. Що се отнася до мен, аз изразих само лека изненада, Ноим проследи лицемерното ми държание с гневен поглед и бе толкова напрегнат, че отказа да вкуси от великолепната манеранска ракия. На следващия ден двамата посетихме Каменната черква, не за да се изповядаме, а за да се полюбуваме на тази реликва от отдавна отминали времена, защото междувременно в Ноим се бе пробудил интереса към антиките. Случайно наблизо мина изповедникът Джид и ми се усмихна многозначително, което предполагам, накара Ноим да мисли, че съм въвлякъл в тайните си планове дори него. През тези дни в него се надигаше някакво изгарящо напрежение, очевидно пламтеше от желание да се върне към по-раншния ни разговор, но не знаеше как да го стори. Самият аз не направих никакъв опит да зачена отново темата. И така стана, че онзи, който престъпи пръв мълчанието бе самият Ноим, в навечерието на заминаването си за Сала.

— Това твое лекарство… — поде хрипливо той.