Време на промени

— Трябва да си пълен до горе — каза ми Джид, но аз не отговорих, а се настаних пред огледалото, разглеждайки познатото лице отсреща. Запита ме кой бог избирам за покровител и аз посочих бога на невинните. Джид ме погледна изненадано. Свещените светлини блеснаха. С няколко тихи думи той ме въведе в полу-трансовото състояние за изповед. Какво можех да кажа? Че съм престъпил клетвата си и съм продължил да вземам душеразголващото лекарство с всеки, който се съгласи? Седях потънал в мълчание. Джид ме подканваше да започна. После направи нещо, което нито един изповедник до този момент не си бе позволявал да стори. Върна се назад към предишната изповед и ми нареди да говоря за лекарството, чиято употреба бях признал тогава. Взимал ли съм го отново? Приближих лице към огледалото и то се замъгли от дъха ми. Да. Да. Този човек е жалък грешник и отново се е поддал на слабостта си. Тогава Джид ме попита откъде съм се сдобил с него и аз отвърнах, че съм го приел в компанията на човек, който го закупил от странник, дошъл от Шумара Бортан. Добре, рече Джид и как се казва твоят компаньон? Това беше погрешен ход и аз веднага застанах нащрек. Стори ми се, че въпросът на Джид отива далеч отвъд допустимите предели на изповедта и със сигурност нямаше общо с душевното ми състояние в момента. Ето защо отказах да съобщя името на Швайц, което накара изповедника да ме запита, малко грубо, дали не се съмнявам в неговата лоялност към тайната на изповедта.

Съмнявах ли се? В редки случаи съм скривал по нещо от изповедниците, но по-скоро от срам, отколкото от страх да бъда издаден. Бях и си оставах наивник и имах абсолютна вяра в етичността на божия храм. И все пак зрънцето на подозрителността беше покълнало в мен и вече не знаех, дали трябва напълно да се разкривам пред Джид и хората от неговата професия. Защо му беше нужно да знае? Каква информация диреше? Какво щях да спечеля аз, или пък той, ако му разкрия източника на шумарското лекарство? Отвърнах с напрегнат глас:

— Този човек търси опрощение само за неговите грехове и как би могъл да го получи като съобщи исканото име? Нека другият сам да прецени дали да се подложи на изповед — разбира се, Швайц нямаше да посети изповедник, така че играта беше на моя страна. Вече усещах, че няма да получа нищо от тази изповед.

— Ако искаш да живееш в мир с боговете, — отвърна Джид, — трябва да кажеш всичко, което ти е на душата.

Нима можех да го послушам? Да призная, че съм въвлякъл още единадесет човека в душеразголването? Не се нуждаех от прошката на Джид. Вече не вярвах в добрите му намерения. Изправих се, малко замаян от внезапното движение и се залюлях. Някъде отдалеч се чуваше тихо и монотонно пеене. Ухаеше на димяща пръчица, донесена чак от Мочурливите низини.

— Този човек не е готов за изповед днес — заявих на Джид. — Той трябва да остане насаме със себе си за известно време.

Пристъпих решително към вратата. Джид погледна учуден парите, които му бях дал предварително.

— А хонорара? — попита той.

Казах му, че може да го задържи.

55

Дните се превърнаха в празни помещения, отделящи едно пътешествия с помощта на лекарството от следващото. Вършех почти механично служебните си задължения и не обръщах внимание на нищо около мен, живеейки единствено заради сливането. Реалният свят около мен постепенно се изгуби в размити очертания, изгубих интерес към виното, вкусната храна и секса, към делата на Съдийството, търканията със съседните провинции на Вилейда Бортан — за мен всичко това се превърна в сенки и техните сенки. Може би използвах прекалено често лекарството. Отслабнах на тегло, отпаднах, живеех като в мъгла. Все по-трудно заспивах, чувствах непрестанно напрежение, прерастващо на моменти в болка зад очите. Крачех уморен през дните, но още по-мъчителни бяха лишените от отдих нощи. Почти не разговарях с Лоймел, не я докосвах, не докосвах и други жени. Веднъж разгневих Върховния съдия Калимол, отвръщайки на един от въпросите със „Струва ми се че…“ Старият Сегворд Хелалам ми каза, че имам болнав вид и ме посъветва да отида на лов в Изгорените низини със синовете. Но само лекарството притежаваше силата да ме връща към живота. Непрестанно издирвах нови сподвижници и все по-лесно влизах в контакт с тях. Странна беше тази наша група от съзаклятници — двама барони, един маркиз, курва от крайния квартал, архивар от кралските архиви, морски капитан от Глин, бивша любовница на септарха, директор на Търговската банка на Манеран, поет, съдебен следовател от Велис, пристигнал за разпита на капитан Кхриш и много други. Кръгът ни непрестанно се разширяваше. Запасите от шумарско лекарство бяха на изчерпване, вече говорехме за организирането на нова експедиция към южния континент. По онова време броят ни стигаше петдесет. Промяната започваше да става заразителна, Манеран бе обхванат от тази епидемия.

56