Време за умиране

Ричър отвори вратата откъм мястото на шофьора, сложи коляно на седалката и надникна в купето.

— И така, къде отиваме? — попита мъжът, който беше водил разговора досега.

— Съвсем наблизо — отговори Ричър.

— Ще ни кажеш ли?

— Ще паркирам до форда, който подпалихте.

— Само до там?

— Нали ти казах, че е наблизо.

— А после какво?

— После ще запаля тази кола.

Двамата се спогледаха с недоумение.

Пръв се окопити мъжът, който водеше разговора.

— Нима ще караш с двама ни зад гърба си? — попита той.

— Можете да си сложите предпазните колани, ако желаете. Но за толкова малко разстояние не си струва. Аз съм внимателен шофьор и няма да направя катастрофа.

— Но…

Мъжът понечи да каже нещо, после млъкна.

— Знам — рече Ричър. — Ще бъда с гръб към вас и можете да ми скочите.

— Ами… Да.

— Но няма да го направите.

— Защо?

— Просто така. Знам, че няма да го направите.

— Защо да не го направим?

— Защото ще сте мъртви — отвърна Ричър и го простреля в челото.

Дулото леко помръдна и съдбата на втория италианец беше същата. Изстрелите почти се сляха. Дум, дум. Задното стъкло се пръсна на хиляди късчета, оплискани с кръв и мозък. Двамата се отпуснаха на седалката. Като заспали, но с отворени очи и пурпурни капчици, които се стичаха от кръглите дупки в челата им, забавяха се над веждите, а после се превръщаха в червени вадички надолу по носовете.

Ричър се измъкна от колата и погледна на север. Деветмилиметрови патрони, марка „Парабелум“. Добра муниция. Двете гилзи вероятно вече се бяха забили в земята на около километър и половина по-нататък, пробивайки си път в замръзналата пръст.

Отби се в стая номер седем. Портфейлът беше във вътрешния джоб на палтото. В него имаше шофьорска книжка на името на Роберто Касано, издадена в Невада. С постоянен адрес в Лас Вегас. Освен това имаше четири кредитни карти и малко повече от деветдесет долара. Ричър прибра шейсет от тях, качи се в импалата и я придвижи на четирийсет метра навътре в паркинга. Залепи я плътно до обгорелия скелет на форда, изключи двигателя и се насочи към бюрото на рецепцията. Винсънт получи шейсетте долара — по трийсет за всяка нощувка, а в замяна на това той го снабди с парцали и кибрит. Ричър ги напъха в отвора на резервоара и драсна кибрита, след което изтича към бялото тахо, паркирано на банкета. Първите по-големи пламъци облизаха импалата в мига, в който той включи на скорост и потегли. Очите му не се отделяха от огледалото за обратно виждане. Резервоарът избухна в момента, в който беше изминал четиристотин метра. За миг огненото кълбо и гъстите облаци дим превърнаха ламаринения силует на покрива в истинска ракета, която сякаш беше включила двигателите си и всеки момент щеше да литне към Космоса.

Елдридж Тайлър чу изстрелите. Две далечни и бързи пропуквания като почукване по врата. Нищо особено. Просто някакъв пукот, който бързо се стопи в зимния въздух. Не беше ловджийска пушка, не беше и карабина. Тайлър познаваше оръжията и начина, по който трясъкът им отекваше по въздуха. Пистолет, каза си той. На пет-шест километра от тук. Може би ловът беше приключил. Може би едрият непознат е повален. Отново се размърда. Протегна краката си. Бавно, един след друг. После повтори същото и с ръцете. Завъртя врат наляво-надясно и изпъна рамене. Извади от брезентовата си торба бутилка вода и сандвич с черен хляб, остави ги така, че да може да ги стигне, и надникна през процепа на липсващата летва. По принцип Тайлър беше предпазлив човек и си даваше сметка, че едрият непознат може би не е повален. Освен това имаше заповед да наблюдава и да чака и точно това възнамеряваше да прави.

Той се опря на ръце, извъртя тялото си и погледна назад. Слънцето се беше изместило на югоизток и лъчите му осветяваха входа на бараката. Пластмасовата изолация на опънатата жица мътно проблясваше, все още влажна от утринната роса. След десет минути ще изсъхне и отново ще стане невидима, прецени Тайлър.

После се обърна и отново зае полулегнало положение. Погледна през оптиката и пръстът му докосна спусъка.

54

Дороти Коу взе бърз душ в банята за гости и беше готова за работа. Насочи се към кухнята да изпие чаша кафе и да хапне препечена филийка с доктора и съпругата му, но после промени намеренията си да тръгне към мотела и попита:

— Къде отиде Ричър?

— Не съм много сигурен — отвърна докторът.

— Би трябвало да ти е казал.

— Работи върху някаква своя теория.

— Вече знае нещо. Усещам го.

Докторът замълча.

— Къде отиде? — повтори Дороти.

— Към стария хамбар.

— И аз отивам там — отсече Дороти Коу.

— Недей — рече докторът.