Време за умиране

Защото теорията нямаше да проработи без съществуването на пети човек. Без него значението на хамбара бе нула. Без него цветята ставаха безсмислени. Маргарет Коу беше изчезнала въпреки желязното алиби на всички от фамилията Дънкан. Следователно тук бе имало още един човек. Случайно или нарочно.

А може би не.

Кръгова логика.

Изцяло правилна или изцяло погрешна.

Би било дразнещо, ако се окаже погрешна. Но нищо повече. Но ако се окаже вярна, това ще означава, че пети човек наистина съществува и този факт трябва да бъде взет под внимание. По пътя на логиката той би трябвало да е свързан с фамилията Дънкан завинаги благодарение на някаква ужасна тайна. Готов да й сътрудничи при всички обстоятелства. Безусловно и предано, от интерес или принуда. Да се притече на помощ в случай на нужда.

Ричър огледа хамбара и по-малката постройка.

Ако петият човек бе някъде там, теорията му щеше да се окаже вярна.

Кръгова логика.

Вече познаваше сградите. Беше ги виждал два пъти — веднъж нощем, втори път на светло. Напълно достатъчно за човек като него, който цял живот беше обръщал внимание на детайлите. Живееше благодарение на детайлите. Но от петдесет метра не можеше да види кой знае какви детайли. Просто две изоставени постройки, гледани отстрани. По-вероятно беше човекът да се е скрил в хамбара, встрани, на два-три метра от вратата. Настанен на удобен стол с пушка на коленете, очакващ мишената да се появи в яркия кръг светлина. Втората, по-малко вероятна възможност беше да се намира в другата постройка, отстояща на сто и двайсет метра от хамбара, проснат по корем на тавана с око на мерника и наблюдаващ обстановката през вентилационните отвори, които Ричър беше забелязал при предишните си посещения. Точната стрелба от там бе несъмнено по-трудна, но човекът може би се смяташе за снайперист. Имаше вероятност вътрешността на хамбара да се окаже нещо като светая светих, недостъпна за външен човек, включително и за онзи, който бе обречен да умре. Но и в двата случая първо трябваше да провери бараката. Въпрос на елементарна логика.

Ричър тръгна наляво, към издължената източна стена на бараката. С умерена крачка, нито бърза, нито бавна. Спря на два метра от входа. Там, където започваха сухите храсталаци. Зае се да изчислява процентите. Вероятността петият човек да е служил в армията беше голяма. В най-лошия случай бе запознат с военните порядки с помощта на роднини или приятели. В този фермерски щат живееха предимно големи фамилии, с много братя и още повече братовчеди. Вероятно не бе снайперист, може би дори не бе служил в пехотата. Но със сигурност познаваше основните правила, едно от които гласеше, че когато дебнеш в засада с насочено напред оръжие, винаги трябва да мислиш и за онова, което става зад гърба ти. Такава е човешката природа. Неустоима. Затова снайперистите действат по двойки. Единият пази гърба на другия. Нарича се наблюдател. Той има задължението да засича мишените, да изчислява разстоянието и съпротивлението на въздуха, но основната полза от него са допълнителният чифт очи и сигурността, която осигурява. При равни външни условия представянето на снайпериста зависи най-вече от дишането и пулса му. Безценно е всичко, което му помага да ги държи в нормални граници.

Въпросът беше дали петият човек си бе довел наблюдател. Шести човек? Вероятно не, защото вече имаше шести човек, който въртеше волана на сивия микробус. Ролята на наблюдателя би трябвало да се поеме от седми човек. Но седем е твърде голямо число, когато става въпрос за местна конспирация. Следователно петият човек най-вероятно бе сам, а това означаваше монтирането на някаква елементарна система за ранно предупреждение. Ситни камъчета или натрошени стъкла, а може би тънко въже на входа на бараката. Нещо, което да вдигне шум. Нещо, което да му даде възможност да се отпусне.

Ричър се отдръпна от храсталаците и се насочи към входа. Спря на трийсет сантиметра от него и напрегна слух. Нищо. Всичко тънеше в дълбока тишина. Пое си дълбоко дъх с надеждата да подуши наличието на някакъв химикал във въздуха — безспорно доказателство за присъствието на паркиран автомобил, който винаги излъчва лека миризма на бензин и въглеводород. Но счупеният му нос беше запушен от съсиреци и не можеше да долови нищо. Абсолютно нищо. След кратко колебание той измъкна отрязаната пушка — помпа, стисна глока в другата си ръка и предпазливо започна да се промъква напред.

Надникна вдясно и моментално видя кабела.