Време за умиране

Изтече една дълга минута, после вратите на пикапа се отвориха. Докторът слезе от едната, а съпругата му се плъзна по седалката от винил и се присъедини към него. Дороти Коу направи същото от другата страна и остана на място, опряла рамо на отворената врата. Ричър примигна за последен път, плъзна длан по лепенката на лицето си и тръгна да я посрещне. Тя помълча известно време, понечи да попита нещо, но се отказа. Повтори упражнението още веднъж. Въпросът беше зададен едва при третия опит.

— Тя вътре ли е?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Велосипедът й е там.

— След толкова години? Сигурен ли си?

— Отговоря на описанието в полицейските рапорти.

— Трябва да е доста ръждясал.

— Не е. Вътре е сухо.

Дороти Коу замълча и насочи очи към хоризонта на запад, няколко градуса встрани от хамбара. Сякаш нямаше сили да го погледне директно. Стоеше абсолютно неподвижно, но пръстите й стискаха рамката на вратата с такава сила, че кокалчетата им побеляха.

— Можеш ли да обясниш какво се е случило с нея? — попита тя.

— Не — поклати глава Ричър. Технически погледнато, това беше вярно. Не беше патолог. Но благодарение на дългия си стаж като полицай знаеше доста неща и можеше да предполага.

— Ще ида да погледна — каза тя.

— Недей.

— Трябва.

— Не съвсем.

— Искам.

— По-добре недей.

— Не можеш да ме спреш.

— Знам.

— Нямаш право да ме спреш.

— Само те моля и това е всичко. Моля те, не отивай.

— Трябва.

— По-добре недей.

— Не съм длъжна да те слушам.

— Тогава послушай нея. Маргарет. Представи си, че е пораснала. Представи си каква е станала. Едва ли щеше да стане юрист или учен. Обичала е цветята. Обичала е цветовете и формите. Може би щеше да стане художник или поет. Човек на изкуството. Умна творческа личност. Влюбена в живота, благоразумна, мъдра. Загрижена за теб. Би те погледнала с усмивка, би поклатила глава. „Хайде, мамо, направи каквото ти казва този човек“…

— Мислиш ли?

— Би ти казала: „Можеш да ми се довериш, мамо.“

— Но аз трябва да видя! След всичките тези години в неизвестност…

— По-добре не го прави.

— Но там са само нейните кости.

— Не са само те.

— Че какво друго може да е останало?

— Казах, че там не са само нейните кости.

* * *

Трансферът на четирийсет и деветия паралел се провеждаше по план. Белият микробус бавно пое на юг, преодолявайки последните метри от територията на Канада. Спря за последен път на горска полянка на малко повече от три километра северно от границата. Шофьорът слезе и се протегна. После взе навитото на руло дълго въже от дясната седалка и мина зад каросерията. Отвори вратата и направи знак на жените и децата в товарния отсек. Те не чакаха втора покана и се изсипаха навън. Без неохота, без колебание. Защото Америка беше мечтата им. Бяха платили за нея.

Шестнайсет на брой, всички от Тайланд. Шест жени и десет момиченца. Средно тегло около четирийсет килограма, общо около 600 килограма — както беше отбелязано в транспортните документи на контейнера. Жените бяха стройни и красиви. Момиченцата бяха осемгодишни или по-малки. Струпани на едно място, те примигваха на утринната светлина и оглеждаха високите дървета наоколо. Бяха уморени, но нетърпеливи и развълнувани.

Шофьорът ги нареди в полукръг. Той не знаеше тайландски, а те не разбираха английски. Това го принуди да използва пантомимата, до която беше прибягвал и преди. Която при всички случаи беше по-бърза от говоренето. Отначало потупа въздуха пред себе си, за да привлече вниманието им. После опря пръст до устните си и се завъртя наляво-надясно. Всички трябваше да го видят и да разберат, че трябва да пазят тишина. Насочи показалец в земята пред краката си, а после сложи шепа на ухото си. Това означаваше тук има сензори, земята слуша. Жените усърдно закимаха в знак, че са го разбрали. Той заби пръст в гърдите си, после го насочи към групата, махна на юг и размърда пръсти. Сега ще вървим пеша. Жените отново закимаха. Предварително им беше обяснено, че ще вървят пеша. Мъжът им показа как ще го направят, като размаха ръце с дланите надолу. Очите му осъществиха визуален контакт с всяка жена и момиченце от групата. Трябва да стъпвате леко и абсолютно безшумно. Жените кимнаха, а момиченцата срамежливо го гледаха изпод вежди.

Шофьорът разви въжето, отмери два метра и уви края му около ръката на първата жена. Нови два метра и въжето се уви около ръката на едно от момиченцата. После отново жена, отново момиченце. В крайна сметка всичките шестнайсет бяха надеждно свързани помежду си. В случая въжето играеше помощна, а не ограничителна роля. Нещо като мобилен парапет, който щеше да им помогне да вървят с едно и също темпо в една и съща посока. Без отклонения, без риск някой да се загуби. И бездруго трансферът през гората беше достатъчно опасен.