Време за умиране

— Преди двайсет и пет години тук се е появило едно момиченце да си набере цветя — започна Ричър. — Вероятно е било неделя. Ти също си бил тук. Искам да знам дали е било случайно или нарочно.

Мъжът отвори очи, но не каза нищо.

— Стигам до извода, че е било нарочно — добави Ричър.

По-възрастният мъж мълчеше.

— Било е в началото на лятото. Аз не разбирам от цветя, но тези тук вероятно прецъфтяват бързо. Искам да разбера колко време е било нужно на фамилията Дънкан, за да установят колко бързо. Три седмици, може би две?

Мъжът леко се размърда. Главата му остана неподвижна, но ръцете му се плъзнаха към оръжието.

— Последно предупреждение — рече Ричър. — Ще те гръмна в мига, в който тази цев започне да се извърта към мен.

Мъжът спря, но не прибра ръцете си.

— Предполагам, че е ставало въпрос за две седмици — добави Ричър. — Видяли са я първата неделя, наблюдавали са я през втората, а на третата са ти заповядали да се появиш тук.

Отговор нямаше.

— Искам потвърждение. Искам да знам кога са се свързали с теб. И кога са повикали работниците за оградата. Искам целия план.

Отговор нямаше.

— Май се готвиш да кажеш, че нямаш представа за всичко това, а? — подхвърли Ричър.

Мълчание.

— Добре, ще приема, че знаеш за какво говоря.

Без коментар.

— Преди всичко искам да знам откъде се познаваш с фамилията Дънкан. Споделен ентусиазъм може би? Всички ли членувахте в малкия гнусен клуб?

Мълчание.

— Правил ли си го и преди? На друго място?

Мъжът мълчеше.

— Или ти беше за пръв път?

Мълчание.

— Трябва да разговаряш с мен — рече Ричър. — Това е единственият ти шанс да останеш жив.

Мъжът отново затвори очи. Ръцете под тялото му отново се раздвижиха, извити под странен ъгъл. Лежеше на една страна, повдигнат на лакът. Долната част на гръдния му кош зееше срещу Ричър като отвора на празна кофа. Цевта на пушката леко помръдна наляво. Ръката на мъжа беше стигнала до приклада. Той не искаше да остане жив. Беше готов на самоубийство. Не с пушката, а чрез преместването на пушката. Ричър познаваше признаците. Наричаха ги „ченге — самоубиец“. Срещаха се сравнително често, непосредствено след арест за тежко престъпление.

— Краят все някога трябва да настъпи, нали? — подхвърли той.

Мъжът кимна. С едва забележимо движение на главата. Пушката продължаваше да се движи. Един незабележим сантиметър, после втори. Трудно, с помощта на приплъзване, затисната между дъските и странното му облекло.

— Отвори очите си! — изръмжа Ричър. — Искам да виждаш какво те чака.

Мъжът отвори очи. Ричър го остави да извърти пушката на деветдесет градуса, а после натисна спусъка. Ушите му писнаха от оглушителния изстрел. Огромните куршуми пронизаха корема и проникнаха в гръдния кош. Мъжът умря почти веднага. Привилегия, която е била отказана на малката Маргарет Коу.

Ричър изчака известно време, после стъпи на покрива на пикапа, покатери се в подпокривното пространство и клекна до мъртвеца. Претърколи тялото му встрани, измъкна пушката и се спусна обратно. Много хубава играчка. Направена по поръчка по подобие на класически „Уинчестър“ и със сигурност много скъпа. Един патрон магнум .338 в цевта, още пет в магазина. Прекалена огнева мощ за жива мишена, но може ли пък да знае човек?

Ричър понесе пушката към изхода на бараката, излезе навън и изложи лицето си на студеното слънце. Остана в това положение няколко дълги секунди, после се обърна и тръгна към хамбара.

Порталът беше оборудван с отварящи се навън панти и обикновена домашна брава с потъмняла от времето месингова плочка, голяма колкото чашка еспресо. Зад нея по всяка вероятност се криеше стоманено езиче, плътно натикано в метално, завинтено в касата гнездо. Самата каса представляваше едното крило на вратата, огромно и очевидно тежко. Ричър вдигна красивата пушка и изстреля два куршума на мястото, на което би трябвало да се намират винтовете. После още два, но под различен ъгъл. Магнумите свършиха добра работа. Вратата се открехна на сантиметър-два и се заклещи от отломките. Той напъха пръстите си в процепа и рязко дръпна. Треска с дължината на ръката му падна на пода и вратата се отвори. Ричър я избута докрай, постоя още секунда на слънце, а после се вмъкна в хамбара.

56

Той излезе обратно точно след единайсет минути. По черния път към хамбара се клатушкаше пикапът на Дороти Коу. В кабината имаше трима души — самата Дороти зад волана, докторът и съпругата му, всички на предната седалка. Ричър остана неподвижен, примигващ срещу слънцето. В едната си ръка държеше трофейната пушка, а другата висеше надолу. Дороти спря на десет метра от него, но не слезе. Сякаш вече знаеше.