Време за умиране

Тънък, предназначен за слаб волтаж, обвит в черна пластмаса. Такива жици радиолюбителите си купуваха от магазините за радио части. Кабелът беше опънат на височината на глезена пред входа и беше още влажен от утринната роса. Което означаваше, че е тук най-малко от два часа и е поставен на разсъмване. Което от своя страна означаваше, че петият човек е сериозен и предпазлив, зареден с търпение и непоколебима решителност. Вероятно е бил предупреден от братята Дънкан ден по-рано, може би в късния следобед. Допълнителен план за действие, просто за всеки случай. Който сочеше, че хамбарът наистина е важен.

Ричър се усмихна.

Прогнозите му се оказаха верни. Отначало докрай.

Описа широк полукръг около входа на постройката, като се придържаше далеч от преплетените увивни растения. Опираше се на предположението, че повечето хора са десняци, а той искаше да бъде вляво от онзи, който дебнеше вътре. Така дулото му трябваше да опише неудобна крива, преди да намери целта. Огледа земята около себе си, но не откри нищо, което да вдига шум. Вътре беше паркиран пикап, разположен диагонално под тавана. Задният му капак беше свален, мръсен и смътно белеещ се в полумрака. Ричър се приближи на двайсет сантиметра от опънатия кабел и застина на място, за да позволи на очите си да се адаптират. Мракът се нарушаваше единствено от тънките лъчи слънчева светлина, които проникваха през процепите между изгнилите дъски. Пикапът бе неподвижен и студен. Шевролет силверадо. Таванът беше точно над кабината му. През отвора се открояваше фигура с неясни очертания. Най-близо до него се виждаха чифт дебели подметки, вероятно на ботуши. После извивката на задника, краката, гърба и лактите, сравнително ясно очертани от дневната светлина, проникваща през вентилационните отвори. Петият човек, с пушка в ръце.

Ричър вдигна левия си крак и прескочи кабела. После повтори упражнението и с десния. Безкрайно внимателно. Изчака известно време в сенките край стената, после пое напред по гладкия и твърд коловоз на левите гуми, гладък и твърд. Ходеше като по въже. Затаил дъх, бавно и внимателно. Няколко секунди по-късно се добра до задницата на пикапа. От там можеше да види само краката на мъжа, нищо друго. Нуждаеше се от по-добър ъгъл. Но такъв предлагаше само каросерията, което означаваше, че дотук свършваше безшумният подход. Металните листове щяха да се огънат и изскърцат под краката му. А поскърцването на пружините щеше да бъде сигнал за началото на едно много шумно утро.

Напълни дробовете си с въздух през устата. После го изпусна обратно. Също през устата.

55

Елдридж Тайлър се вцепени от оглушителната какафония, която изригна някъде зад гърба му, на два-три метра под него. Пикапът му се разтресе от силни удари с нещо метално, в товарния отсек се разнесоха тежки стъпки, носов глас изрева:

— Не мърдай, не мърдай!

Изтрещя пушечен изстрел. В покрива над главата му се появи голяма дупка, гласът отново изрева „Не мърдай!“

, ушите му писнаха от ехото в затвореното пространство. Рязко двойно изщракване показа, че пушката — помпа е заредена за нов изстрел, топла гилза се търкулна по гърба му, стърготините от пробитите дъски падаха отгоре му като фин снежец с кафеникав цвят.

После се възцари тишина.

— Махни ръцете си от пушката или ще ти надупча задника! — заповяда гласът.

Тайлър отмести десния си показалец от спусъка, лявата му ръка се отдалечи от долната част на цевта. Гласът идваше отляво, зад гърба му. Той се надигна на длани и леко се извъртя. Гърбът му се изви, вратът също. Успя да зърне един мъж, висок поне метър и деветдесет и три, с тегло най-малко сто и двайсет килограма, облечен с кафява шуба и вълнена шапка на главата. Беше застанал някак странно, сякаш се беше схванал. Сякаш нещо го болеше, точно според описанието, което му бяха дали. На лицето му имаше две големи парчета тиксо, залепени на кръст. За това никой не му беше казал. В ръцете си държеше пушка — помпа с отрязана цев и тежък френски ключ. Беше десняк, с широки рамене. Темето му се намираше на около метър и осемдесет над пода на каросерията. Точно според изчисленията.

Тайлър затвори очи.

Ричър видя мъж на възраст между шейсет и седемдесет, широкоплещест и неособено висок, с рядка посивяла коса и набраздено от бръчки обветрено лице. Беше облечен в стара бархетна риза и вълнен панталон. Встрани от него смътно проблясваха гладка цев и приклад от фино полирано дърво. Скъпата ловна пушка беше опряна на нещо, което приличаше на пакет с ориз. До пакета имаше бутилка вода и нещо опаковано в салфетка, вероятно сандвич.

— Номерът с кабела не проработи, а? — подхвърли Ричър.

Мъжът не отговори.

— Как се казваш?

Мълчание.

— Слез от там — заповяда Ричър. — Без да пипаш пушката.

Човекът не помръдна. Очите му бяха затворени, но умът му работеше. Вечните изчисления на неудачника, попаднал в капан. Вечният въпрос, който гласеше: Какво знае този?

— Знам почти всичко — информира го Ричър. — Липсват ми само няколко подробности.

По-възрастният мъж мълчеше.