Време за умиране

Шофьорът хвана свободния край на въжето и тръгна напред. Върволицата пое след него, извивайки се сред дърветата и храстите. Като влак по релсите. Той вървеше бавно, като се ослушваше за някакви шумове зад гърба си. Каквито обикновено нямаше. Азиатците умееха да пазят тишина. Особено нелегалните имигранти. Особено жените и малките момиченца.

Но въпреки че пазеха абсолютно тишина, те все пак бяха чути. На две места едновременно, и двете на хиляда километра разстояние. Едното във Фарго, Северна Дакота, а другото — в Уинипег, Манитоба. Или по-точно казано, бяха видени. На прецизната сеизмографска апаратура, чиито игли регистрираха сигналите на заровен в земята сензор. Но отклонението беше незначително, малко над нивото на общия шум. Служителят на американското Министерство на вътрешната сигурност във Фарго внимателно проследи графиката. Елени, помисли си той. Белоопашати, може би цяло семейство. Колегата му в Канада също се зае да изследва своята графика. Но заключението му беше различно. Вятърът, който събаря купчини сняг от боровете, помисли си той.

Групата продължаваше напред. Бавно, търпеливо преодолявайки третия от четирите етапа на дългото пътешествие. Първият беше натоварването им в транспортния контейнер, вторият — дългото пътуване с белия микробус. Сега беше ред на малко горски туризъм, след което щяха да бъдат натоварени на друг микробус. Всичко това им беше обяснено предварително до най-малката подробност. В тясна стаичка над някакъв магазин в окръжния център. Такива стаички имаше много. Също и операции. Но тази, която използваха, минаваше за най-добрата. Цената беше висока, но условията бяха отлични. Посредникът ги уверяваше, че единствената му цел е да ги достави в Америка в отлично състояние, свежи като маргаритки. Затова контейнерът, който щеше да бъде техен дом по време на най-продължителния от четирите етапа, беше оборудван с всичко необходимо. Електрически крушки, симулиращи дневна светлина, захранвани от автомобилен акумулатор. Дюшеци и одеяла. Изобилие от храна и вода, химически тоалетни и лекарства. Вентилационни отвори, маскирани като дупки от ръжда. Подпомагани от вентилатор, свързан със същия акумулатор. Плюс кислородни бутилки, които можеха да обогатяват въздуха в случай на нужда. Бягаща пътека, за да се поддържат в добра форма за шесткилометровия преход през границата. Тоалетни принадлежности и овлажнители за кожата. Обясниха им, че и микробусите са оборудвани по същия начин, но малко по-скромно. Защото пътуването с тях щеше да бъде по-кратко от пътуването по море.

Отлична организация, която не беше пропуснала нищо.

Най-хубавото беше, че нямаха нищо против семействата с малки момиченца. Други организации предпочитаха да прекарват само възрастни, защото те можеха да започнат работа веднага. Някои допускаха и деца, но само по-големи момчета, които също можеха да работят. Но тази организация приемаше момиченцата, включително и най-малките. А това се смяташе за много хуманно отношение. С единственото условие да пътуват отделно заради благоприличието. Бащите се отделяха от майките, братята от сестрите. Специално в този случай им съобщиха в последната минута, че отплаването на кораба с мъжете и момчетата щеше да има закъснение, но жените и момичетата трябва да тръгнат веднага. Увериха ги, че всичко е наред. След пристигането щяха да се погрижат за тях, позволявайки им да изчакат акостирането на другия кораб.

Предупредиха ги, че най-труден щеше да бъде шесткилометровият преход през границата. Но всъщност не беше така. Движението на чист въздух беше добро за тях. Беше студено, но зимите в Тайланд също са студени. А и разполагаха с достатъчно топли дрехи. Почувстваха се най-добре, когато водачът им спря и докосна с пръст устните си, показвайки някаква въображаема линия, която пресичаше пътя им. Той махна отвъд нея и устните му беззвучно оформиха думата „Америка“. Прекосиха я, подредени в дълга редица. На лицата им грейнаха усмивки. Най-сетне бяха на американска територия. Продължиха напред, бавно и внимателно.

Човекът на фамилията Дънкан зад волана на сивия микробус ги зърна на стотина метра пред себе си. Както винаги канадският му колега беше начело на процесията с въже в ръце. Зад него се появи доставката — неясни и безтегловни сенки, които се мяркаха между дърветата. Шофьорът на Дънкан отвори задната врата, готов да ги посрещне.