Време за умиране

Ричър се обърна и изтича към черния пикап в началото на алеята. Скочи зад волана и натисна газта. Пикапът профуча през отвора и закова на място. Той направи няколко маневри, за да го нагласи под прав ъгъл спрямо отвора в оградата, оставяйки по петдесетина сантиметра разстояние от двете страни. Бялото тахо продължаваше стабилното си настъпление, леко поклащайки се по коловозите. Вече беше преодоляло половината разстояние до целта. От задницата му излитаха ярки пламъци. Ричър измъкна ключовете на черния пикап и хукна обратно към пътя. Изправи се от далечната страна на златистия Юкон, облегна се на капака и се обърна да гледа.

Обвито в пламъци, бялото тахо продължаваше неумолимото си движение напред. Измина последните двайсет метра по плитките коловози и се заби в средната част на къщата. Сблъсъкът не изглеждаше силен въпреки инерцията на двата тона метал. Прозорецът на приземния етаж се пръсна на хиляди късчета, външната стена леко се наклони, разлетяха се парчета дърво. И това беше всичко.

Но напълно достатъчно.

Пламъците в задната част се люшнаха напред, пропълзяха под праговете и обхванаха вратите. Задните гуми пламнаха, от предните започна да излиза гъст черен дим. Подхванат от ветреца, той бързо набра височина и се понесе на югозапад.

Ричър се наведе над седалката и издърпа пушката.

Пламъците методично поглъщаха тахото и пълзяха напред. Бавно и целенасочено. Изпод капака изведнъж изригна нов огнен вулкан. Различен по цвят и по сила. Ярките му езици облизаха фасадата на къщата. Наляво, после надясно, очертавайки черен полукръг от разтопена боя. Езиците неумолимо напредваха. Като атакуваща армия, пробила защитния вал на противника. Разширяваха се, търсеха нов терен. Рамката на счупения прозорец пламна първа, защото там се беше образувало течение.

Ричър извади мобилния телефон на съпругата на доктора и набра един номер.

— Средната къща гори — докладва той.

— Това е къщата на Джонас — отвърна Дороти Коу от позицията си на половин километър в западна посока. — Пушекът се вижда съвсем ясно.

— Някакво раздвижване?

— Още не. Чакай, чакай… Джонас излиза от задната врата и тръгва наляво. Вероятно ще заобиколи и ще излезе отпред.

— Сигурна ли си, че е той?

— Сто процента. Наблюдавам го през телескопа.

— Добре — рече Ричър. — Чакай на телефона.

Той остави отворения мобилен телефон на покрива на джипа и вдигна пушката. Тя беше оборудвана с метален мерник в задната част, преди мястото за оптиката. Плюс още един в края на цевта. Вдигна я на височината на очите си, опря лакти на покрива и се прицели в празното пространство между средната и южната къща. Разстоянието беше около сто и четирийсет метра.

Ричър затаи дъх и зачака.

В процепа се появи набита фигура. Нисък и широкоплещест мъж, надхвърлил шейсет. Кръгло червендалесто лице, оредяла сива коса. Първият възрастен представител на фамилията Дънкан, когото виждаше на живо. Той тръгна напред, излезе на светло и се закова на място. Погледна горящото тахо, понечи да се втурне към него, после се отказа. Очите му се извъртяха към черния пикап, запушил алеята.

Ричър хвана на мушка горната част на тялото му и натисна спусъка.

58

Попадението се оказа малко високо. Куршумът калибър .338 попадна на трийсетина сантиметра над средата на гръдния кош, между долната устна и брадичката, смаза предните резци, проби меката тъкан в устната кухина и гърлото, смаза третия гръбначен прешлен, прониза вратните тлъстини и се заби в ъгъла на къщата на Джейкъб Дънкан. Джонас се срина отвесно, сякаш смазан от земното притегляне. Набитото му тяло изведнъж омекна и се просна на земята. С гротескно преплетени крайници и отворени очи. От раната му бликна кръв и смъртта му настъпи мигновено.

Ричър издърпа затвора. Празната гилза изтрака върху покрива на джипа и се търкулна на земята.

— Джонас е отстранен — обяви в телефона той.

— Чухме изстрела — отвърна Дороти Коу.

— Някакво раздвижване?

— Засега не.

Телефонът остана притиснат до ухото му. Къщата на Джонас гореше като факла. Пламъците покриваха цялата фасада и вече проникваха вътре, нахвърляйки се с ярост на стените и таваните. Малко мътни зад все още оцелелите прозорци, ослепително ярки през счупените. Димът се стелеше в южна посока, топлината се насочваше към къщата в южния край на парцела.

— Показа се Джаспър — звънна в мембраната гласът на Дороти Коу. — В ръцете си държи дълга пушка. Май ни видя, защото гледа право към нас.

— На какво разстояние сте от него?

— На около шестстотин метра.

— Останете на място. Дори и да стреля, няма да ви улучи.

— Според нас държи карабина.

— Още по-добре. Куршумът дори няма да стигне до вас.

— Започна да тича. Подмина къщата на Джонас и продължи нататък, към къщата на Джейкъб.

Ричър го видя. Нисък и дебел, също като брат си. Пресичаше празното пространство между къщите на Джонас и Джейкъб.

— Влезе в кухнята — докладва в слушалката Дороти Коу. — Виждаме го през прозореца. Джейкъб и Сет също са там.