Време за умиране

— Ние представляваме семейство Дънкан — обяви Касано. Бяха му обещали, че тази декларация ще има резултат и наистина се оказа така. Човекът с червеникавата коса пусна парцала, отстъпи крачка назад и сякаш се приготви да им козирува. Като новобранец, скастрен от старши офицер.

— Снощи си дал подслон на някакъв непознат — заплашително добави Касано.

— Не, сър — изпъна се рижият. — Изхвърлих го.

— Студено е — обади се Манчини.

Човекът зад бара озадачено замълча.

— Къде, по дяволите, е спал, ако не тук? — подхвърли Касано. — Наоколо нямаш конкуренция, а той едва ли е прекарал нощта в храстите. Първо, защото в Небраска май няма храсти. И, второ, защото задникът му със сигурност би замръзнал.

— Нямам представа къде е отишъл.

— Сигурен ли си?

— Нищо не ми каза.

— Тук намират ли се състрадателни души, които биха подслонили непознат?

— Не, стига фамилията Дънкан да е забранила подобно нещо.

— Значи е преспал в мотела.

— Вече ви казах, че не е, сър.

— Провери ли бунгалото му?

— Преди да си тръгне, той върна ключа.

— В едно бунгало може да се проникне и по друг начин, задник. Провери ли го?

— Камериерката вече оправи стаята.

— Тя каза ли нещо?

— Не.

— Къде е в момента?

— Свърши тук и се прибра у дома.

— Как се казва?

— Дороти.

— Къде живее тази Дороти? — попита Манчини.

16

Петнайсетдоларовата закуска на Дороти се оказа истинско пиршество. Всичко с изключение на кафето беше приготвено в момента — овесената каша, беконът с яйца, препечените филии. Огромни порции, съдържащи всички хранителни вещества. Горещи, поднесени в дебели порцеланови чинии на възраст най-малко петдесет години. Стари сребърни прибори с тежки закръглени дръжки.

— Чудесно — рече Ричър. — Много ти благодаря.

— Моля. И аз ти благодаря.

— Не е добре, когато хората не ядат заради фамилията Дънкан.

— Хората правят още много неща заради фамилията Дънкан.

— Аз знам какво ще направя.

— Едно време всички казвахме същото — усмихна се Дороти. — Но те ни държаха бедни и уморени, а после просто остаряхме.

— А какво правят младите?

— Махат се при първа възможност. Онези с авантюристични наклонности се пръскат навсякъде. Страната ни е голяма. Останалите предпочитат да са близо до дома — най-често в Линкълн или Омаха.

— И с какво се занимават?

— Там има работа. Някои постъпват в щатската полиция. Тази работа винаги е популярна.

— Някой трябва да ги повика обратно.

Дороти замълча.

— Какво се случи преди двайсет и пет години? — попита Ричър.

— Не мога да говоря за това.

— С мен можеш. Никой няма да разбере. Ако някой ден се срещна с фамилията Дънкан, ще говорим за настоящето, а не за стари истории.

— При всички случаи аз сбърках.

— В какво?

Тя не отговори.

— Била си една от съседките, участвали в спора?

Тя не отговори.

— Да ти помогна ли при разчистването на масата?

Тя поклати глава.

— Когато се храниш в ресторант, не миеш чиниите, нали?

— Досега не ми се е случвало.

— Ти къде беше преди двайсет и пет години?

— Не помня — отвърна Ричър. — Някъде по света.

— В армията?

— Най-вероятно — кимна той.

— Хората казват, че вчера си пребил трима футболисти.

— Не всичките наведнъж.

— Искаш ли още кафе?

— Искам. — Изчака я да зареди кафемашината и попита: — Колко ферми сключиха договор със семейство Дънкан?

— Всички. Цялата тази част от региона. Четирийсет ферми.

— Това е много царевица.

— Плюс соя и люцерна. Тук редуваме посевите.

— Ти ли купи част от старата ферма на Дънкан?

— Четиристотин декара. Хубав малък парцел с външни граници. Беше разумна покупка.

— Кога се случи това?

— Трябва да има трийсет години.

— И през първите пет всичко вървеше добре?

— Няма да ти кажа какво се случи.

— Би трябвало да ми кажеш — въздъхна Ричър. — Мисля, че ти се иска.

— Защо питаш всъщност?

— Както сама отбеляза, на мен ми изпратиха трима футболисти. Бих искал да разбера защо.

— Защото си счупил носа на Сет Дънкан.

— Чупил съм много носове, но никой не ми е пращал бивши спортисти.

Тя напълни една чаша с кафе и я постави пред него. Кухнята беше приятно затоплена от печката. Може би цял ден щеше да си остане топла.

— Преди двайсет и пет години Сет Дънкан беше осемгодишно хлапе — каза Дороти.

— И?

— Този край на региона беше една отделна общност. Пак живеехме на голямо разстояние един от друг, но училищният автобус ни свързваше. Всички се познаваха помежду си. Децата играеха заедно. Всеки ден в различна къща.

— И?

— Никой не обичаше да ходи в къщата на Сет Дънкан. Особено момичетата. Но Сет предпочиташе да играе с тях, а не с момчетата.

— Защо не им харесваше да ходят там?

— Никой не го каза открито. В онези години подобни неща не се обсъждаха. Но ставаше нещо неприятно. Или почти ставаше. Усещаше се във въздуха. По онова време дъщеря ми беше на осем години. Връстница на Сет. Рождените им дни бяха един след друг. Но тя ясно даде да се разбере, че не иска да играе в къщата им.

— Какво се е случвало там?

— Нали ти казах, че никой не искаше да отвори уста.

— Но ти си знаела, нали? Имала си дъщеря. Може би не е имало начин да го докажеш, но си знаела.

— Ти имаш ли деца?