Време за умиране

— Всички тестове бяха отрицателни. Официалното им заключение беше, че детето никога не е било там.

— Какво стана после?

— Нищо. Всичко замря, а онези се прибраха в дома си. Момиченцето просто изчезна. Случаят остана неразрешен. Семейство Дънкан бяха бесни. Поискаха да се извиня за обвинението, но аз отказах. Не можех да се примиря. Съпругът ми също. Някои хора бяха на наша страна като например съпругата на доктора. Но повечето се отдръпнаха, защото разбраха накъде духа вятърът. Дънкан се затвориха в себе си. А след известно време започнаха да ни наказват. За да си отмъстят. През онази година реколтата ни остана на полето. Изгубихме всичко и съпругът ми се самоуби. На стола, на който седиш в момента. Опря пушката си под брадичката и натисна спусъка.

— Съжалявам.

Жената не каза нищо.

— Кое беше момиченцето? — попита Ричър.

Мълчание.

— Твоето, нали?

— Да — промълви Дороти. — Моята дъщеричка, само на осем години. Която винаги ще си остане на осем години.

Тя се разплака.

После телефонът й зазвъня.

17

Телефонът беше стар модел Нокия. Подскачаше и бръмчеше на кухненския плот, издавайки до болка познатата фирмена мелодия, която Ричър беше чувал хиляди пъти — в барове, автобуси или направо на улицата. Дороти го грабна и натисна бутона за разговор. Изслуша някакво забързано и малко объркано съобщение или предупреждение на човека насреща, а после изключи и побърза да остави апарата. Сякаш изведнъж беше започнал да пари в ръцете й.

— Мистър Винсънт, от мотела — обяви тя.

— Какво каза? — изгледа я Ричър.

— Посетили го двама мъже, които в момента пътуват насам.

— Кои са?

— Непознати. За пръв път се появяват тук.

Тя стана, отвори вратата на коридора и погледна към предната част на къщата. В първия момент не се чу нищо, но после Ричър долови далечното съскане на гуми по асфалта, боботенето на намаляващ оборотите двигател, проскърцването на спирачки и пропукването на чакъл под тежки колела. Колата се насочваше към къщата.

— Тръгвай, моля те! — подкани го Дороти. — Няма как да знаят, че си тук.

— Но и ние не знаем кои са.

— Хора на Дънкан, кой друг? Не бива да те заварят тук. Това ще ми струва живота.

— Не мога да се махна — поклати глава Ричър. — Те вече са на алеята.

— Скрий се отзад. Много те моля! Не бива да те заварят тук. Наистина не бива!

След тези думи тя стана и излезе в коридора, готова да посрещне непознатите на входната врата. Бяха наблизо и се движеха бързо. Пропукването на чакъла се усили.

— Може би ще претърсят къщата — добави тя. — Ако те открият, кажи, че си се промъкнал без мое знание. През полето. Моля те! Кажи им, че не знам нищо. Накарай ги да ти повярват. Кажи им, че нямам нищо общо.

В следващия миг вратата се затвори зад гърба й.

* * *

Анджело Манчини сгъна листчето с написаните на ръка инструкции и го прибра в джоба си. Клатушкаха се по неравен селски коловоз, който свършваше пред стара фермерска къща, сякаш излязла от музея или учебниците по история. Навигацията не показваше нищо. Бял екран. Роберто Касано беше зад волана и караше направо през дупките. Не му пукаше. Гумите бяха собственост на „Хърц“, а не негови. Вратата на къщата се отвори и на стъпалата се появи възрастна жена. Ръцете й се бяха вкопчили в перилата, сякаш се боеше да не падне.

— Бас държа, че е гузна — промърмори Манчини.

— Така изглежда — кимна Касано.

Ричър огледа обстановката зад къщата. Двайсетина метра до пикапа и още толкова до подредените един до друг хамбари, бараки и курници. Безшумно отвори вратата и се обърна. Входната врата беше затворена, но колата се чуваше съвсем ясно. Скърцането на чакъла престана, вратите се отвориха. Усети страха на жената, която чакаше на прага. Сви рамене и се приготви да излезе, после очите му се плъзнаха по кухненската маса.

Лоша работа.

Може би ще претърсят къщата.

Кажи им, че нямам нищо общо.

На масата лежаха остатъците от закуската. За двама.

Две панички от овесена каша, две изцапани с яйца чинии, други две с трохи от препечен хляб. Две лъжици, два ножа, две вилици, две чаши за кафе.

Сложи чинийката от препечените филии върху тази от омлета, а върху тях добави паничката от овесената каша. Ножът, вилицата и лъжицата потънаха в джоба му. После вдигна нестабилната купчина порцелан, прекоси кухнята и излезе през задната врата. Закрепи съдовете на едната си ръка, а с другата затвори вратата и пое през двора. Земята беше отъпкана, осеяна с плоски камъни и изсъхнали бурени. Бе сравнително мека и поглъщаше звука от стъпките. Но ръцете му трепереха и чашата потракваше в купичката. На всяка стъпка. Звукът беше като на включена противопожарна сирена. Той подмина пикапа и се насочи към хамбара. Бе стара паянтова постройка, скована от тънки насмолени дъски. В лошо състояние. С двоен портал, без релси за плъзгане, окачен на нормални панти. Пантите бяха ръждясали и крилата зееха полуотворени. Пъхна крак между тях и се промуши вътре. Първо гърбът, после раменете, а накрая и подрънкващата купчина порцелан.