Време за умиране

Опряна на пикапа, Дороти опитваше да възвърне самообладанието си. Ричър внимателно я наблюдаваше. Жената беше на трийсет секунди от победоносния вик на триумф, след който най-вероятно щеше да го уведоми, че опасността е отминала и той вече може да се покаже. Но миг по-късно с облекчение установи, че двайсетте и пет години предпазливост и страх започнаха да надделяват. Тя се отлепи от пикапа и пое по пътя на непознатите. Изчезна за минута, след което се появи от другата страна на къщата. Беше описала пълен кръг. Земята наоколо беше плоска и равна, без да предлага укритие.

— Отидоха си — подвикна тя.

Ричър вдигна купчината чинии и се промъкна през открехнатите крила на портала. Ярката светлина го принуди да примигне. Тялото му потръпна от студа. Срещнаха се при пикапа и тя пое чиниите от ръцете му.

— Добре ли си? — попита той.

— В един момент доста се поуплаших — призна тя.

— Предпазителят беше спуснат — обясни той. — Палецът му изобщо не го докосна. Беше блъф.

— Ами ако не беше блъф? Щеше ли да се покажеш?

— Вероятно — неохотно призна Ричър.

— Браво за чиниите — похвали го тя. — Спомних си за тях в последния момент и реших, че с мен е свършено. Тези типове не пропуснаха нищо.

— Как ти се сториха?

— Груби и опасни. Казаха, че представляват Дънкан. Не работят за тях, а само ги представляват. Това е нещо ново. Никога досега не са използвали външни хора.

— Накъде тръгнаха според теб?

— Не знам. Мисля, че и те не знаят. Когато няма къде да се скриеш, няма и къде да те търсят, нали?

— Може би у доктора — подхвърли той.

— Може би. Знаят, че той е имал контакт с теб.

— Май трябва да отскоча до там.

— А пък аз мисля да се върна в мотела. Винсънт не ми прозвуча добре по телефона.

— Южно от мотела има изоставен хамбар с допълнителна постройка до него. Изцяло дървени. Знаеш ли на кого са?

— На никого. Останки от една от фермите, които бяха продадени за неосъществения проект преди петдесет години.

— Там скрих пикапа, който ми остана подарък от футболистите — поясни Ричър. — Ще ме закараш ли?

— Не — отсече Дороти. — Не искам дори да се приближавам до земите на Дънкан.

— Те нямат рентген — отбеляза Ричър.

— Напротив, имат. Под формата на стотици очи.

— Значи ще ме оставиш да мина покрай тях пеша?

— Не е нужно. Тръгни на запад, направо през нивите. Ще стигнеш до един ретранслатор на мобилни телефони. Съседът ми е дал два декара на телефонната компания. С парите от наема си плаща извозването на реколтата. От там завиваш на север и стигаш до хамбара, като ще минеш зад къщите на Дънкан, които нямат прозорци от тази страна.

— Какво разстояние трябва да извървя?

— Ще ти трябва цялата сутрин.

— Значи ще изгоря всички калории от чудесната закуска.

— Нали затова е закуската? Не забравяй да завиеш на север. Ако тръгнеш на юг, ще се озовеш твърде близо до фермата на Дънкан. А ти не искаш това, нали? Надявам се, че правиш разлика между север и юг.

— Като вървя на юг, ми става по-топло — кимна Ричър. — На север е обратното. Би трябвало да се справя.

— Говоря ти сериозно.

— Как се казваше дъщеря ти?

— Маргарет — промълви жената. — Казваше се Маргарет.

Ричър мина покрай хамбарите, бараките, курниците и кочината и излезе на полето. Слънцето не беше нищо повече от блед луминесцентен диск в сивото небе, но светлината му беше достатъчна, за да се ориентира. В десет сутринта през зимата в Небраска то се намираше точно на изток, зад лявото му рамо. Задържа го там в продължение на четирийсет минути, след което от мъглата изплува кулата на ретранслатора — висока, скелетоподобна конструкция с рецептор във формата на барабан и многобройни антени. В основата й се виждаха мъртви и почернели от студа бурени, а площадката беше заобиколена от ограда с бодлива тел. В далечината се виждаше селска къща, подобна на тази на Дороти. Вероятно бе на съседа. Земята под краката му беше твърда и неравна, с големи буци замръзнала пръст. Остатъци от миналогодишната реколта. Простираха се вляво и вдясно от него и се ронеха под краката му.

Стигна до кулата и пое на север. Слънцето се премести. Сега беше високо в небето и почти зад гърба му — час преди зимния еквивалент на тукашното пладне. Лъчите му не топлеха. Бяха просто светлина, малко по-силна от дневната. Далеч вдясно на хоризонта се виждаха тъмни петна. Трите къщи на Дънкан, скупчени една до друга в дъното на дългата обща алея. Не се различаваха никакви детайли, нито човешки фигури. Което означаваше, че и от там нямаше как да го видят. Едни и същи километри равна степ от изток на запад и от запад на изток, една и съща влажна мъгла. Но въпреки това той пое наляво, описвайки широк кръг около далечните къщи. Просто за всеки случай.

Камериерката Дороти положи Винсънт на червен плюшен стол и избърса с гъба кръвта от лицето му. Имаше цепната устна, разбита вежда и оток с големината на яйце под окото. Извини се, че се е обадил твърде късно. Обясни, че е припаднал и запълзял към телефона в мига, в който се свестил.

Дороти му каза да мълчи.