Време за умиране

Джейкъб Дънкан използва тази фраза точно в единайсет и половина сутринта. Седеше в малка тъмна стая в задната част на къщата в компанията на братята си. Синът му Сет си беше отишъл у дома и бяха само тримата — възрастни мъже, въоръжени с огромно търпение и склонни към размисъл.

— Обадиха ми се от Ванкувър — поясни той. — Нашият човек на пристанището. Корабът ни е акостирал. Забавянето му се дължи на лошото време в протока Лузон.

— Къде е това? — попита Джаспър.

— Там, където Южнокитайско море преминава в Тихия океан. Важното е, че стоката вече е тук. Тази вечер или най-късно утре сутрин можем да изпратим микробуса.

— Което е добре — кимна Джаспър.

— Мислиш ли?

— Защо не?

— Доскоро се тревожеше, че няма да спипаме непознатия преди края на забавянето. Каза, че това ще ни изкара лъжци.

— Вярно. Но проблемът вече е отстранен.

— Дали? На мен ми се струва, че проблемът само се е обърнал наопаки. Какво ще стане, ако микробусът се появи, преди да сме го заковали? И в този случай ще излезем лъжци.

— Можем да задържим микробуса там.

— Не, не можем. Ние сме транспортна компания, а не склад. Не разполагаме с нужната площ.

— Какво ще правим тогава?

— Това, което правим и в момента — ще мислим. Къде се намира този тип?

— Не знаем.

— Но знаем, че от вчера нито е спал, нито е ял. Знаем, че нашите момчета цяла сутрин безрезултатно кръстосват пътищата. Затова питам: къде е?

— Или се е заврял в някой кокошарник, или върви пеш през полето — обади се Джонас Дънкан.

— Точно така — кимна Джейкъб. — Мисля, че е време да се разпоредим момчетата да зарежат хубавите гладки пътища и да започнат да обикалят района по междуселските коловози, като постепенно затварят кръга.

— Разполагаме само със седем души.

— Които притежават мобилни телефони. В момента, в който засекат онзи тип, могат да повикат подкрепление от юг и да оставят проблема в ръцете на професионалистите. Ако се налага, разбира се. А могат и да координират действията си. Затова предлагам да им дадем пълна свобода.

По същото време Ричър се разбърза. Намираше се на около четиристотин метра западно от трите къщи на Дънкан и нямаше намерение да ги доближава повече. Крачеше успоредно на пътя и вече виждаше дървените постройки в далечината — малки точици на хоризонта. От тях го делеше гола и равна земя. Оглеждаше се за пикапи, защото знаеше, че ще се появят. Преследвачите му със сигурност бяха проверили пътищата, без да открият нищо. Логично беше да стигнат до заключението, че той върви направо през полето. И да пуснат пикапите, които имат далеч по-висока проходимост от обикновените коли. Вероятно вече го бяха направили. Това можеше да се очаква. Бързи и мобилни патрули, постоянна връзка с мобилни телефони, а може би използваха и радиостанции. Нещата не вървяха на добре.

Той продължи да крачи напред. Пет минути, после десет, двайсет. Къщите на Дънкан бяха зад гърба му, а дървените постройки си оставаха на хоризонта, макар и малко по-големи. На четиристотин метра пред него се появи още една горичка от високи до кръста храсталаци. Всичко останало беше високо не повече от два-три сантиметра. Фигурата му се виждаше отдалеч, а това беше опасно.

В Лас Вегас ливанецът на име Сафир извади мобилния си телефон и набра един номер. Той принадлежеше на италианец на име Роси, който се намираше на шест преки от него. Размяна на любезности липсваше. Нямаше време за тях.

— Започвам да се ядосвам — обяви Сафир.

Роси не отговори. Не можеше да си го позволи. Въпрос на протокол. Той беше на върха на своето дърво — високо и красиво, с яки корени и разклонения навсякъде, но в гората имаше и по-големи дървета. Това на Сафир беше едно от тях.

— Направих ти услуга в бизнеса — добави Сафир.

— За което съм ти много благодарен — отвърна Роси.

— Но сега започваш да ме ядосваш — заяви мрачно ливанецът.

Според Роси това беше грешка. Признание за слабост, от което ставаше ясно, че независимо колко е голям, Сафир се страхува от някой още по-голям. Законите на хранителната верига в действие. Най-отдолу се намираше фамилията Дънкан, над нея беше Роси, после Сафир, а най-отгоре беше някой друг. Без значение кой. Самото съществуване на такъв човек вкарваше Роси и Сафир в една и съща лодка. Независимо от богатството, властта и славата и двамата си оставаха посредници. Каузата им беше обща.

— Добре знаеш, че стока с такова качество се намира трудно — обади се Роси.

— Обещанията трябва да се спазват — отвърна Сафир.

— И аз мисля така. В случая и двамата сме жертви с тази разлика, че аз все пак правя нещо. Вече изпратих мои хора в Небраска.

— Какъв е проблемът там?

— Твърдят, че някакъв тип си пъха носа в делата им.

— Ченге?

— Твърдо не — отвърна Роси. — Мрежата е сигурна повече от всякога. Просто е някакъв случаен тип.

— Кой е той?

— Никой.

— Как тогава този „никой“ бави операцията?

— Нищо не бави. Убеден съм, че онези типове ме лъжат. Търсят си оправдания, защото са закъснели, и това е всичко.

— Подобен отговор не ме задоволява.

— Мен също. Но този пазар зависи от продавачите.

— Кого си изпратил там?

— Двама от моите хора.