Време за умиране

Оказа се, че този някой е хлапе. Момче на петнайсет-шестнайсет години. Ричър го откри сред храсталаците, които стигаха до гърдите му. Височко за възрастта си, кльощаво, с разделена на път коса. Беше облечено с дебели панталони и плътна шуба, останала от някогашната армия на Западна Германия. Седеше върху разгъната найлонова торбичка, опряло гръб на къс скала, стърчащ между шубраците. Коленете му бяха прибрани към гърдите. Камъкът имаше назъбена форма, сякаш се беше откъснал от някоя голяма скала и се беше дотъркалял до тук. Именно той беше причината плуговете да заобикалят храсталаците. Големите трактори завиват трудно, а природата се беше погрижила за останалото. Момчето на свой ред също се беше възползвало и се беше скрило от света, за да се отдаде на забраненото удоволствие. Може би не ставаше въпрос за промишлено отглеждане на марихуана. Може би всичко беше дело на ентусиазиран аматьор, поръчал по интернет тревата от Боулдър или Сан Франциско.

— Здрасти — рече Ричър.

— Здрасти, пич — добродушно отвърна момчето. Явно не летеше из висините. По всяка вероятност имаше достатъчно опит и знаеше кога прекалява и кога тревата не му стига. По лицето му личеше, че мисловните процеси в главата му са приятно забавени. Първият от тях беше очевиден: Гепиха ли ме? Вторият беше по-успокоителен: Не, няма начин.

— Знам кой си, пич — добави момчето. — Онзи, когото кланът Дънкан издирва под дърво и камък.

— Така ли?

— Ти си Джак Ричър, метър и деветдесет и три, сто и двайсет килограма, кафява шуба. Търсят те, човече. Адски много им трябваш.

— Не думай.

— Сутринта у дома цъфна половината отбор на „Корнхъскърс“. Предупредиха ни да си държим очите отворени. И изведнъж — хоп, ето те тук. Дошъл си ми на крака. Предполагам, че ти се блещиш, а не аз. Прав ли съм?        — Тирадата беше последвана от разпокъсан, някак безпомощен кикот. Май се е надрусал малко повече, отколкото предполагах, рече си Ричър.

— Имаш ли мобилен телефон? — попита той.

— Че как да нямам, по дяволите. И мисля да пусна един есемес на приятелите ми. Да им кажа, че съм срещнал въпросния тип, огромен като скала, съвсем на живо. Хей, искаш ли да те свържа с тях? Ще бъде страхотно! Навит ли си? Ще им кажеш само няколко думи, колкото да не си мислят, че ги баламосвам!

— Не — поклати глава Ричър.

— Разбирам, пич — стана сериозен хлапакът. — Аз съм с теб. Трябва да се покриваш. Но не се безпокой, няма да те издадем. Имам предвид аз и приятелите ми. Всички сме на твоя страна, защото си им разказал играта на онези Дънкан.

Ричър запази мълчание. Хлапакът се съсредоточи. Ръката му с джойнта се отлепи от съчките.

— Ще си дръпнеш ли? — попита. — Би било страхотно да си попуша с тип като теб.

Джойнтът беше дебел и добре сгънат в жълта хартия. Половината вече го нямаше.

— Не, благодаря — отказа Ричър.

— Всички ги мразят — процеди хлапакът. — Имам предвид Дънкан. Стиснали са за топките целия регион.

— Покажи ми регион, в който няма такива — поклати глава Ричър.

— Знам какво имаш предвид, пич. Системата е скапана, няма спор. Но тези Дънкан са по-гадни от другите. Знаеш ли, че убиха едно дете? Момиченце, на осем години. Отвлякоха я, направиха я на нищо, а после я убиха.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Сигурен ли си?

— Напълно, приятелю.

— Това се е случило преди двайсет и пет години — подхвърли Ричър. — А ти на колко си? На петнайсет?

— Въпреки това.

— Заключението на ФБР е по-различно.

— И ти им вярваш, а?

— А какво имам в замяна? Твърденията на някакво наркоманче, което по онова време дори не е било родено?

— ФБР не знаят нищо за онова, което съм чувал аз, човече.

— Какво си чувал?

— Призрака й, човече. Той още витае тук въпреки двайсет и петте години. Понякога идвам тук нощем и тогава го чувам. Плаче, човече. Вие, стене и хълца в мрака.

19

Нашият кораб се върна. Стара фраза, останала от времето на първите дълги морски пътешествия, изпълнена с надежда и радостна почуда. За да построят кораб, хората в онези времена давали последните си пари, а за оборудването и набирането на екипаж най-често вземали пари назаем. После корабът вдигал платна и изчезвал в неизвестното, преодолявал огромни разстояния, излагал се на всевъзможни опасности. Без никакви средства за комуникация. Без телефон или телеграф, без поща. Без никакви новини. А после като по чудо се прибирал в родното пристанище. Обрулен от ветровете, с изпокъсани платна, натежал от огромния товар подправки от Индия, коприна от Китай, чай, кафе, ром или захар. Печалбата била достатъчна, за да се покрият заемите и разходите, оставали и още пари, с които семейството можело да живее охолно в продължение на десет години. Следващите курсове вече били чиста печалба и собственикът изведнъж се оказвал притежател на богатство, за което дори не можел да мечтае. Нашият кораб се върна.