Време за умиране

Един от високите столове пред извития бар беше преобърнат, а огледалото зад него беше счупено. Между бутилките като ножове стърчаха парчета стъкло. Дръжката на една от чашите с логото на НАСА беше счупена.

Лявата ръка на Анджело Манчини беше сграбчила ризата на доктора, а дясната бавно се свиваше в юмрук. Съпругата му седеше в скута на Роберто Касано. Бяха й заповядали да го направи, но тя отказа. Отказа и след като Манчини стовари юмрука си в лицето на мъжа й. Подчини се едва когато Манчини му нанесе втори, по-тежък удар. Ръката на Касано лежеше на бедрото й, палецът беше потънал на сантиметър-два под ръба на полата. Тя беше скована от страх и трепереше от отвращение.

— Говори ми, скъпа — прошепна в ухото й Касано. — Кажи ми къде каза на Джак Ричър да се скрие.

— Не съм разговаряла с него.

— Снощи си била с него в продължение на двайсет минути. Така твърди онази откачалка от мотела.

— Нищо не съм му казала.

— А какво си правила двайсет минути в негова компания? Да не сте се чукали?

— Не.

— А с мен ще се чукаш ли?

Жената не отговори.

— Срамежлива си, а? — попита Касано. — Стеснителна? Езика ли си глътна?

Ръката му пропълзя два сантиметра по-нагоре. Езикът му близна ухото й и тя инстинктивно се отдръпна. Изви се в кръста и дръпна главата си.

— Хайде, скъпа, върни се — промърмори той.

Тя не помръдна.

— Върни се! — повтори малко по-високо той.

Тя изправи гръб, а той си помисли, че ще повърне. Това не биваше да става. Не и върху скъпите му дрехи. Все пак я близна по ухото още веднъж просто за да й покаже кой командва. Манчини тресна още един юмрук на доктора — ей така, за кеф. Двамата бяха просто пътници, които обикаляха района, за да си свършат работата. Но явно си губеха времето в Небраска. Тук никой нищо не знаеше. Земята наоколо беше гола като лунна повърхност, без следа от някаква дейност. Защо да стоят повече? Явно онзи тип Ричър отдавна си бе плюл на петите и бе стигнал Омаха още преди изгрев-слънце. Местните ченгета изобщо не бяха забелязали откраднатия пикап просто защото ги мързеше и по цял ден зяпаха мухите. Както не бяха забелязали и камионите, доставящи месеци наред стоката от Канада до Вегас. Нито един от тях.

Тъпаци.

Селяндури.

Малоумници.

Всичките са такива.

Касано рязко се изправи. Съпругата на доктора изпадна от скута му и се просна на пода. Манчини нанесе един последен удар в лицето на доктора, а после последва колегата си навън, където ги чакаше наетата импала.

* * *

Ричър крачеше напред, като продължаваше да спазва почетно разстояние от тъмнеещите в далечината къщи. Беше свикнал да ходи пеша като всички войници. Понякога, най-вече по време на бързо настъпление, това беше единственият начин да се заемат благоприятни позиции. Войниците го знаеха и бяха обучавани за това. Така беше още от римско време и нещата нямаше да се променят никога. Ричър продължаваше да върви напред с равномерна крачка, доволен от скоростта, с която се придвижваше. Междувременно не пропускаше да се наслаждава на малките компенсации на ходенето — най-вече на чистия въздух и свежата миризма на пръст.

После му замириса на нещо друго.

Пред очите му изплуваха храсти, заемащи площ колкото малка горичка. Къпини и шипки, бог знае защо пощадени от плуговете. Оголени през зимата, но все така трънливи. От тях, леко вдясно се издигаше тънка струйка дим, която ветрецът разстилаше хоризонтално, правейки я почти невидима. С характерна миризма, която нямаше нищо общо нито с горящи съчки, нито със запалена цигара.

Марихуана.

Ричър познаваше миризмата. Като всички ченгета, включително и военните. Военнослужещите се друсаха като всички други, понякога и на пост. Това, което стигаше до ноздрите му в момента, приличаше на добро домашно производство, което няма нищо общо с боклука, внасян от Мексико. И защо не? Царевичните полета на Небраска със сигурност предлагаха отлични условия за нелегално отглеждане на марихуана. Няколко лехи сред високите човешки бой царевици на стотина метра от пътя са отлично място за тайни насаждения. Далеч по-печеливши от царевицата, дори когато отглеждането й се субсидира от държавата. А местните трябваше да мислят и за транспортните разходи, свързани с прибирането на реколтата. Може би някой изпробваше качеството на реколтата си, изчислявайки наум цената, която щеше да й вземе.