Време за умиране

Човекът зад волана рязко натисна спирачката. Каросерията поднесе, предната броня потъна на около метър в храстите и спря. Местно момче, което знаеше какво крият подобни места. Скоростите изскърцаха. Шофьорът включи на заден и измъкна джипа от храстите. После включи на първа. Джипът се понесе право напред, бърз и огромен. Гумите бяха с дебел грайфер и бели, силно зацапани надписи отстрани. Зад тях се вдигаха малки облачета прах. Четири по четири. Мощният двигател виеше. Проснат на земята, Ричър виждаше пружините и амортисьорите, извивката на ауспусите и големите колкото футболни топки диференциали. В следващия миг се изправи, финтира надясно и се хвърли наляво, като се претърколи на земята. Шофьорът рязко нави волана, но не успя да го уцели, размазвайки кухи буци пръст на трийсет сантиметра от лицето му. Лъхна го миризма на нагорещено масло, бензин и изгорели газове. Връхлетя го какофония от звуци — ревът на двигателя, стърженето на скоростите, скърцането на пружините. Джипът отново включи на заден и се понесе към него със задницата напред. Изправил се на колене, Ричър имаше една секунда да вземе решение. Накъде? Навътре или навън? В шубраците или на открито?

Всъщност нямаше никакъв избор.

Да излезе на открито означаваше самоубийство. Отблизо автомобилът беше относително тромав, но той не можеше да бяга и криволичи до безкрайност. Никой не можеше. Изтощението щеше да си каже думата. Затова Ричър се изправи и потъна в храстите. Тръните се забиха в панталоните му. Задницата на джипа го последва. Шофьорът гледаше през рамо. Едър тип. Дебел врат, широки рамене, късо подстригана коса. Ричър се насочи право към центъра на гъсталака. Дълги, преплетени помежду си и ужасно бодливи клони се увиваха около глезените му. Шофьорът намали радиуса, но не достатъчно. Ричър се възползва от вътрешността на кръга и продължи напред.

Най-после стигна до скалата.

Ама каква скала! Много по-голяма от предишната. Онази беше назъбена, сякаш се беше откъртила от по-солиден къс, а тази беше цяла. Във формата на огромна торта с отчупен край, но не беше плоска, а издута и закръглена. Приличаше по-скоро на портокал с три-четири липсващи парченца, наполовина заровен в земята. Стигнал до тук преди петдесет хиляди години, по време на ледниковия период, чак от Канада, където заледеният сняг натрошава милиарди тонове скали, а после, в продължение на безброй столетия, бавно ги оглажда и ги смъква към равнината. По-големият фрагмент още беше тук, дълбоко потънал в богатата почва — огромна, леко загладена гранитна топка с плитко издълбан триъгълен процеп, наподобяващ захапката на гигантска уста, извърната на юг, към по-малкия си роднина. В единия си край захапката беше широка почти три метра, а в другия се свиваше наполовина.

Ричър спря да си почине, опрял гръб на скалата. Захапката остана вдясно, току зад рамото му. Джипът обърна и излезе от храсталаците. За частица от секундата през главата на Ричър мина абсурдната мисъл, че човекът зад волана се е отказал и е решил да се прибере у дома. Но после го видя да описва широк и ленив кръг и отново да се насочва към него. Движеше се бавно и застрашително. Тъпата муцуна се насочи право към него. Лицето на водача зад челното стъкло разцъфна в широка усмивка. Злобна, тържествуваща, смъртоносна. Първите храсти потънаха под хромираната броня. Шофьорът стискаше волана с две ръце и внимателно насочваше тежката машина към Ричър.

Целта му беше да притисне краката му към скалата.

Ричър запълзя нагоре по наклонената стена. Заднешком, на длани и пети, като огромен рак. Не след дълго се добра до заобления връх и колебливо се изправи. Намираше се на около метър и половина над основите на скалата. Предната броня спря на три сантиметра от камъка. Таванът се озова малко под краката на Ричър, с леко издигнат покрив на кабината. Двигателят остана да работи на празен ход. Разнесе се отчетливо щракане и дебелите палци на вратите потънаха надолу. Противникът му се беше заключил отвътре. Явно идеята да бъде измъкнат от кабината и въвлечен в юмручен бой не му харесваше. Умно от негова страна. Възможностите на Ричър намаляха. Би могъл да скочи върху кабината и да се опита да разбие с ритници челното стъкло. Но от опит знаеше, че автомобилните стъкла са доста по-здрави, отколкото изглеждат. Освен това мъжът в кабината разполагаше с много лесно решение — просто щеше да включи на скорост и да потегли. В този случай Ричър без съмнение щеше да бъде изхвърлен, освен ако не се вкопчеше в металните релси на покрива. Но ръцете го боляха твърде много, за да издържи на евентуалното бясно препускане през степите на Небраска, вкопчен в покрива на автомобил, който се движи поне с петдесет километра в час.

Пълна безизходица.