Време за умиране

Джипът успя да опише полукръг по каменистия терен, готов за смяна на скоростите. Но си остана там. Колелата направиха половин оборот напред и блокираха. Двигателят угасна. Изпод капака долиташе силно съскане, димът се сгъсти. Тънка черна струя се проточи под него. Разнесе се странен кашлящ звук, последван от предсмъртна въздишка.

Шофьорът си остана на мястото в заключената кабина.

Ричър отново се огледа за камък и отново не откри такъв, който да му свърши работа.

Безизходица.

Но не за дълго.

Ричър ги видя пръв, благодарение на по-изгодната си позиция. Пламъците се появиха в предната част на джипа, ниско долу. Отначало малки и безцветни, после по-големи и по-ярки. Боята около тях започна да се цепи на ивици. Огънят бързо набра сила. Пламъците станаха синкаво-жълти и започнаха да изпускат черен дим. За броени секунди обхванаха предния капак. Големият квадрат пресована ламарина започна да пуши в краищата, боята завря, превръщайки се в низ ситни мехурчета.

Мъжът продължаваше да седи на мястото си.

Ричър изтича към него и опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Започна да чука по стъклото с безчувствените си пръсти, а после посочи горящия капак. Всъщност човекът вътре нямаше как да не е забелязал пожара. Чистачките на челното стъкло вече изпускаха черен дим, напълно обезформени. Шофьорът втренчено ги погледна, после се извърна към Ричър. В очите му имаше паника.

Страхуваше се както от пожара, така и от врага си.

Ричър отстъпи на около три метра. Вратата се отвори и шофьорът изскочи навън. Едър бял лигльо, много млад, почти хлапе. Почти метър и деветдесет, поне сто и трийсет килограма. Отскочи на два метра встрани и спря. Пръстите му се свиха в юмруци. Изпод калниците зад него започнаха да излитат пламъци. Отначало ниско долу, после и нагоре, алчно захапвайки нагорещения метал. Предните гуми запушиха. Младежът остана вцепенен на мястото си. Ричър се принуди да изтича обратно, изминавайки същите три метра. Онзи замахна, но той избягна удара и на свой ред заби юмрук в корема му, а с другата си ръка го сграбчи за яката. Младежът се преви на две и скри глава между дланите си. Ричър го вдигна на крака и бързо го повлече през полето. Десет метра, петнайсет, двайсет. После спря и го пусна. Младежът отново замахна и отново не улучи. Ричър го финтира с ляво кроше, след което му нанесе десен прав в ухото. Противникът му се олюля, после падна на задните си части. Очите му объркано примигваха. Безпомощен, сам посред нищото. На двайсет метра от тях джипът гореше като факла. Пламъците вече обгръщаха кабината. Предните гуми пламтяха, капакът хлътна.

— Колко бензин имаш в резервоара? — попита Ричър.

— Не ме бий повече — изхленчи онзи.

— Отговори на въпроса!

— Сутринта го напълних догоре.

Ричър отново сграбчи яката му, изправи го на крака и го повлече след себе си. Изминаха десетина метра, после още толкова. Младежът се запрепъва след него, после спря.

— Моля те, не ме бий повече — повтори той.

— Защо? — изгледа го Ричър. — Ти току-що се опита да ме убиеш с джипа си.

— Съжалявам.

— Съжаляваш?

— Трябваше да го направя.

— Изпълняваш заповед, така ли?

— Добре де, вече се предадох. Не искам да участвам в боя. Като военнопленниците.

— Ти си по-едър от мен — отбеляза Ричър. — И по-млад.

— Да, ама ти си луд.

— Кой го казва?

— Всички знаем какво си направил снощи. Трима от нашите са в болницата.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Брет.

— Стига бе! Това да не е Зоната на здрача? Всички ли се казвате Брет?

— Не, само трима.

— Трима от десет, така ли?

— Да.

— Това прави трийсет процента. Каква е вероятността да е истина?

Хлапакът не отговори.

— Кой командва тук? — зададе нов въпрос Ричър.

— Не знам за какво говориш.

— Кой ти нареди сутринта да излезеш с джипа и да ме убиеш?

— Джейкъб Дънкан.

— Бащата на Сет?

— Да.

— Знаеш ли къде живее?

Младежът кимна и посочи на югоизток, отвъд пламтящата кола. Огънят вече се беше преместил вътре. Стъклата се пръснаха, седалките горяха. Стълб черен и мазен дим се издигаше право нагоре, към най-ниския атмосферен слой, а после бавно се разпръскваше във формата на гъба.

После резервоарът се взриви.

Над задницата на джипа изригна огромна оранжева топка, която го вдигна във въздуха. Миг по-късно ги връхлетя ударната вълна. Достатъчно силна, за да накара Ричър да се олюлее, и достатъчно гореща, за да го принуди да й обърне гръб. Пламъците се вдигнаха на петнайсетина метра, после изчезнаха. Джипът се стовари обратно на земята, превърнат в обгорял скелет, и захрани нов пожар на трийсет метра над себе си.

Ричър го погледа известно време, после въздъхна.

— Чуй какво искам от теб, Брет — промърмори той. — Ще се разходиш до къщата на Джейкъб Дънкан и ще му предадеш три неща. Слушаш ли ме?

Едрият младеж бавно отмести очи от пожара.

— Да.

— Първо: ако Дънкан желае, може да изпрати останалите шест момчета да ме преследват. Всеки от тях ще ме забави няколко минути, но това няма да ми попречи да се появя там и да му сритам задника. Това разбра ли го?

— Да.