Връхлита страховит легион

Когато доближи портала, видя нещо, което не можеше да не буди страхопочитание. Гигантско дърво, с дънер като на дъб, ала с блещукащи златисти листа, се носеше ниско над земята с помощта на магия; придвижваше се плавно, теглено с въжета от годоси, огромните подобни на биволи животни от този свят. Дървото постепенно изчезваше през портала, а от двете му страни не секваха потоците от бежанци. Магьосникът се подреди на опашка и докато чакаше да му дойде редът, гледаше как и последните две дървета бяха завързани за годосите и издърпани от другата страна. След час дърветата щяха да бъдат заровени на родна земя, след като бяха отсъствали хилядолетия — и в този момент Андкардия щеше да се превърне в спомен.

Лорд-регентът скоро щеше да заповяда на последните защитници да побягнат към портала. Тези, които стигнеха до него преди демоните, щяха да се спасят, другите щяха да умрат на този свят. Двама свещеници наблюдаваха как Ларомендис и другите около него пристъпват напред. Ларомендис знаеше, че те също ще пожертват живота си, тъй като тяхната задача бе да разрушат портала, та демоните да не намерят пътя до Мидкемия.

Допреди тази битка демоните бяха достатъчно умни да намират и задържат отворени порталите на всеки свят, който нападаха, но този път беше различно. Или поне така се надяваха лорд-регентът и всеки таредел, особено Ларомендис. Защото към Мидкемия водеше само един портал и въпреки размерите си можеше да бъда разрушен лесно. Повредяха ли машината, порталът щеше да рухне. А без машина беше невъзможно да се проследи мястото, където са отишли. Така беше на теория.

Щом пристъпи през портала, Ларомендис видя гледка, която го накара да трепне. Предишния път, когато бе стоял на този хълм, пред него се простираше пасторална долина. Сега тук се издигаше град и ако се съдеше по темповете, растеше доста бързо.

Магьосникът се спусна към градските стени, които до седмица щяха да обрамчат целия град. Нататък се виждаха и къщи, но още бяха малко и в процес на строеж. Вече се смрачаваше и по склоновете затрептяха светлинките на лагерите. Ларомендис нямаше представа колко елфи са се прехвърлили през портала, но вероятно бяха десетки хиляди. По хребетите мъждукаха огньовете на наблюдателните постове и той не се съмняваше, че командирите вече са пратили отряди, за да завземат селцата, които бе видял при последното си пътуване из този район. В долината и околните ливади имаше място поне за петдесет хиляди таредели.

Без да изпитва каквато и да било вина, че е изоставил поста си, магьосникът въздъхна, доволен, че се е спасил навреме. Сигурен бе, че никой няма да го попита какво търси тук.

— Хъм — промърмори той под нос. — Къде ли се е дянал Гуламендис?

Гуламендис яздеше покрай реката. Беше достигнал Граничната река по-рано същия ден и потърси брод. Когато откри обаче, внезапно се изпълни със странното и необяснимо нежелание, дори неспособност да прекоси реката и да навлезе в Елфската гора и затова реши да избере нов маршрут.

Сега, часове по-късно, наближаваше третия поред брод и отново не можеше да си наложи да мине през него. Спря и скочи на земята. Може би имаше табута или някакви други заклинания, поставени да попречат на такива като него да навлязат в древната и свещена гора. За да провери, освободи демона с махване на ръка и зачака.

Нещо го накара да наостри слух. Ветрецът в клоните сякаш шумолеше по-силно, отколкото на други места, но в този звук имаше някакъв странен оттенък. Тази земя бе родина на неговата раса, ала тук се чувстваше чужденец, сякаш не успяваше да улови нейния ритъм.

Въздъхна и седна на брега на реката, за да обмисли по-нататъшните си планове. Водата тук течеше доста бързо и имаше доста големи плоски камъни. Нямаше да е трудно да пресече реката и да се озове от другата страна. Мислено вече си представяше как го прави.

Ала когато се опита да нагази във водата, не успя.

Затвори очи и повика на помощ уменията си, за да потърси скрити табута или невидими прегради. Имаше нещо, но не беше магия по начина, по който я възприемаше той. По-скоро приличаше на усещане, сякаш слушаше стара мелодия, чието название не успява да си спомни. Ала същевременно притежаваше едва доловим призрачен характер, който едновременно го привличаше и отблъскваше.

Един глас произнесе зад гърба му:

— Трудничко ни е да пресечем реката, а?

Гласът говореше със странен акцент, но на познат език. Гуламендис скочи и посегна към затъкнатия в пояса му кинжал.

— Да. Затруднявам се да я пресека.

Елфът наведе глава, озадачен от странния му говор. Подобно на сънародниците си, той бе търпеливо създание и затова изчака няколко дълги минути, преди да продължи:

— Не виждам в теб нищо познато, ала си от моя род, това е ясно. Кой си и откъде се взе?

— Аз съм Гуламендис, от скромно, но древно потекло съм, наскоро станах гражданин на Тарендамар.

— Звезден дом — произнесе елфът. — Не съм чувал досега за подобно място. Къде се намира?

— На друг свят.

Елфът повдигна рамене.