Връхлита страховит легион

Покрай залива минаваше доста красив крайбрежен булевард. В единия му край имаше висока каменна кула, по-скоро наблюдателница, отколкото морски фар. Горе трепкаше светлинка, но бе слаба, вероятно от обикновен фенер. Гуламендис предположи, че след стъмване корабите не влизат в пристанището и вероятно хвърлят котва извън залива, за да дочакат утрото.

Излезе от северната порта и продължи. Висок замък се издигаше на хълма над града. Охраната там вероятно беше по-бдителна от градската стража. Гуламендис не знаеше кой знае колко за хората, но компенсираше малкото научено с бдителен поглед и проницателност.

Ако се съдеше по социалната организация, хората очевидно бяха доминиращата сила в региона. В миналото нямаше как да не са имали проблеми със съседите си — елфи, джуджета, таласъми и троли, — но после те явно бяха прогонени, факт, който показваше, че хората могат да са опасни.

Расата му не се бе срещала с хора от векове, ала преди това срещите им винаги бяха довеждали до кървави войни. Някои от човешките племена се бяха оказали относително миролюбиви, но повечето бяха невероятно агресивни и войнствени и след няколко провалили се примирия политиката на таределите се бе променила от мирни преговори към превантивно изтребление.

В някои отношения джуджетата се бяха оказали по-неприятни, в други — не чак толкова. Те бяха доста по-трудни и жилави за изкореняване предвид подземните им селища, но освен това и много по-малко агресивни и склонни да се задържат в пределите на своята територия и да не създават проблеми. Само на два пъти бяха избухвали войни с кланове на джуджетата, но пък и двете бяха продължителни и кръвопролитни.

Гуламендис въздъхна. Всичко това вече бе само история, особено на фона на Демонския легион, който бе покорил тези светове. От известно време той дори бе започнал да се пита дали мисията му не е обречена на провал. Дори ако откриеше потенциални съюзници сред другите раси на Мидкемия, щяха ли те да се притекат на помощ?

Подмина някаква странноприемница, от която се носеше глъчка — смях, викове и музика. Ако това можеше да бъде наречено музика. Таределските музиканти използваха нежни, лирични тонове, които трябваше да наподобяват емоционалните преживявания на опитни магьосници и да ги предадат и на тези, които не познават магията. Тъй като магията на Гуламендис не съдържаше лирични емоции, музиката му въздействаше колкото на войници, фермери или ратаи. Не че напоследък бе имало възможност за празненства и музикални изпълнения, с постоянно надвисналата заплаха на Демонския легион.

От своя страна, свещениците пазеха и предаваха през поколенията песни и обреди, които, макар и в по-примитивен вид, целяха да съхранят културата и историята на еделите. Ала тези песни и обреди рядко се слушаха и изпълняваха извън стените на храмовете.

Музиката, която бликаше от странноприемницата, бе шумна, енергична и неблагозвучна, но въпреки това изглеждаше забавна. Певците очевидно си прекарваха чудесно. Гуламендис не разбираше всички думи, тъй като не знаеше добре човешкия език. Брат му знаеше заклинания, с чиято помощ можеше да разбере всеки език, но Гуламендис така и не ги бе научил.

Зачуди се как ли е брат му. И дали изобщо е жив.

Ларомендис посочи с пръчката катерещия се по стената демон и изстреля сноп енергия право в лицето му. Демонът затисна очите си с пръсти и падна назад. Един магьосник, Суфалендел, бе дал пръчицата на Ларомендис, за което той му беше безкрайно благодарен, тъй като без проводник магията му щеше да си остане безполезна.

Стоеше на най-северната стена на Тарендамар, рамо до рамо с войниците, свещениците и магьосниците, и заедно се опитваха да отблъснат четвъртата атака за деня — чудовищата газеха редовете на защитниците и напираха към последния бастион на таределите на Андкардия.

Магичната бариера опасваше град Тарендамар като огромен пръстен с радиус сто мили. Имаше и други защитни съоръжения, разположени на различни места из планетата, огромни клопки, предназначени да изтребват демоните със стотици, кули на смъртта, разпръскващи магичен огън по всичко, което се движи в радиус от сто метра, мрежа от тунели под планините на север от града, ала всички те се бяха оказали безполезни.

Демоните бяха изпепелили повърхността на планетата и всички живи твари бяха унищожени. Само година след като бяха открили портала към Андкардия, чудовищата бяха принудили цялото население да се събере в Тарендамар, като изостави стотици градове и безчет селца и ферми. Цели гори бяха повалени, езерата се плискаха край безжизнени брегове. Демоните не оставяха след себе си нищо живо — разкъсваха и поглъщаха всички същества, на които се натъкваха, независимо от големината им. Скаутите докладваха, че след тях не оцелявали дори насекомите.

Единственото предимство, което притежаваха таределите, освен по-развитата наука, беше ограничеността на демоните. Те винаги нападаха най-укрепеното място. Вярно, в началото на войната атакуваха едновременно на много фронтове. Но сега пак настъпваха в права линия към града.