Връхлита страховит легион

— Да ни защитава? — повтори Енос и се изсмя. — Най-големите бандити са бирниците. Идват, вземат и си тръгват. Не правят нищо за нас. Пирати, разбойници, контрабандисти и… Не ни трябва помощ. Сами се справяме.

Сандрина прецени внимателно думите си.

— Сигурна съм, че се справяте, а и не съм тук, за да ви помагам.

Мъжът присви очи, сякаш не разбираше, но не каза нищо.

— Дойдох за повече информация — продължи тя.

— Каква информация? — попита Енос подозрително.

— Ами защо това затънтено селце е било нападнато.

Енос и жена му успяха да прикрият тревогата си, но лицата на двете момчета побеляха от страх. Нещо тук изобщо не беше наред. Сандрина имаше чувството, че е попаднала в гнездо на оси.

Не беше нужно да забелязва внезапната паника, завладяла четиримата, за да усети, че нещо ще се случи. През последните години бе имала предостатъчно неприятни срещи, за да я сварят неподготвена, но въпреки това бе допуснала нападателя си твърде близо.

Тя скочи, изрита стола назад, хвана масата и я прекатури. Коленичи и още преди да се обърне, боздуганът бе в ръката й. Столът бе ударил мъжа в краката и го бе забавил за миг, докато замахваше да й отсече главата.

А в следващия миг боздуганът се стовари върху главата му. Ударът го завъртя настрани и той се строполи на пода. Освен това смъкна от главата черната му шапка.

Сандрина бе виждала много хора да рухват на земята и инстинктивно разбра, че този човек няма да може да отговори на въпросите й. Не смяташе да го убива — просто тренираните й в битки рефлекси бяха изпреварили гласа на разума.

Огледа трупа. Неуспелият убиец носеше тъмнокафява туника, черни панталони и черни кожени ботуши. На черната му шапка имаше златна верижка, която повече би подхождала на благородник, отколкото на пройдоха, и тя предположи, че я е откраднал.

Черепът му бе хлътнал от удара, от ушите и носа му течеше кръв, в очите му бе застинала изненада. Бяха сини, но смъртта, както знаеше от опит Сандрина, винаги им придаваше сивкав оттенък. Дори на кафявите.

Тя клекна, за да го огледа. Нямаше кесия, нито нещо, по което да прецени кой и какъв е, само обикновен кинжал. И една верижка на шията, на която бе окачен вероятно направен от желязо юмрук.

Тя вдигна коженото кепе на мъжа и се обърна към Енос и семейството му.

— Тоя беше Черно кепе, нали?

Енос се беше ококорил от ужас. Изглежда, беше изгубил и гласа си, защото успя само да кимне.

Сандрина се изправи, вдигна масата и стола, седна и без да поглежда повече трупа на пода, рече:

— Май трябва да ми кажете някои неща.

— Всички ще умрем — прошепна едва чуто Енос.

11. Промяна

Гуламендис изрева.

Отметна глава и даде воля на гнева си по единствения начин, по който можеше. Грохотът на вълните в скалите заглуши вика му. Укротителят на демони от народа на таределите знаеше, че този момент ще настъпи, но бе продължил да упорства с надеждата да открие източника на демоничните знаци, на които се бе натъкнал.

Макар да бяха емоционални, таределите умееха да изглеждат сдържани, когато се налага. Но сред пущинаците, на мили от всякакво селище — човешко, на джуджета или каквото и да било — Гуламендис сметна това за излишно. Вдигна ръка, събра с магия огромна енергия и я запокити към скалите долу.

Следваната от черни мистични повлекла сфера се стовари върху една огромна канара и изригна в зрелищно зарево. Вдигна се облак черен дим и от него се разлетяха искри.

След малко вятърът разсея облака и всичко беше както преди. Единственият знак за избухването на Гуламендис беше обгорената канара, вече очистена от мъх и плесен. Океанът и околните скали оставаха безразлични към случилото се.

Гуламендис се изкиска на детинската си постъпка, седна и заобмисля следващия си ход в тази ужасна и опасна игра. Първоначалният му план бе съвсем прост: да продължи по следата на демона, докато не разбере от какъв вид е. Беше почти сигурен, че е доловил признаци за призоваване, тъй като по-късните следи бяха различни от тези в началото и ги нямаше оттенъците, получаващи се, когато един демон проникне неканен в тази реалност. За пръв път бе обърнал внимание на този факт, когато се сблъска с демони край Диазиаланската граница, където бе избухнал първият конфликт в тази дълга и злощастна война.

Беше заинтригуван. Кой призоваваше демоните? По време на пътешествията си бе срещнал само неколцина магьосници, способни да призовават тези свирепи твари, и нито един от тях не би могъл да се сравнява с него. Вярно, трябваше да признае, че неведнъж бе изваждал късмет, но тъкмо благодарение на това бе научил някои полезни уроци. Беше се оказал прилежен ученик, също като брат си.

Въздъхна и се изправи. Демонът бе някъде отвъд океана и макар да не беше сигурен, Гуламендис предполагаше, че до онзи бряг има много път. Може да беше чак от другата страна на света. Е, можеше да повика някой демон, който да го носи, но едва ли такъв, който да е в състояние да лети толкова надалече.

Освен това сега имаше по-важни и по-неотложни въпроси, отколкото да задоволява научното си любопитство. Откриването на другия Укротител на демони щеше да почака.