Връхлита страховит легион

Тя ги изпроводи с поглед, за да се увери, че няма внезапно да обърнат конете и да я нападнат едновременно, а когато отново погледна към фургона, видя, че двете момчета събличат поваления бандит. Това вероятно означаваше, че е убит.

Тя препусна към фургона, където я посрещнаха с нескрита подозрителност. Старият търговец все още държеше меча си в готовност за бой, в случай че новопоявилият се бандит реши да вземе това, което не бяха успели четиримата. Тя вдигна забралото и каза:

— Приберете оръжието си, господине. Аз съм Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите.

Ала подозрението не изчезна от лицето му.

— Така казвате — рече той със странен кешийски акцент. Обърна се към момчетата, викна им нещо на език, който тя не разбираше, после пак я погледна. — Е, ако очаквате благодарности или награда, грешите. С момчетата ми щяхме да се справим и сами. — Споменатите момчета вече бяха смъкнали всичко от бандита, бяха го зарязали гол в прахоляка и отиваха да хванат коня му.

— Изглежда, конят е добър — отбеляза мъжът и Сандрина не можа да определи дали се обръща към нея, или говори на себе си. Той надзърна във фургона, сякаш се боеше, че някой от бандитите в суматохата може да е взел оттам нещо ценно.

После, успокоен, че нищо не липсва, извика на момчетата, които имаха известни затруднения с коня. Накрая едното отскубна стиска трева, поднесе я към ноздрите на животното, то я подуши и тръгна покорно след него.

Търговецът продължи да им дава нареждания на своя странен език и когато те доведоха коня и го завързаха за фургона, се покатери на капрата. Сякаш едва сега видя, че Сандрина продължава да стои срещу него.

— Какво има? — попита сърдито. — Не смятам да ти плащам.

— Не съм очаквала отплата.

— Добре, тогава се махни от пътя ми. Чака ме работа.

Сандрина въздъхна, подразнена от грубото му поведение.

— Само един въпрос — рече тя. — Знаеш ли селцето Акракон?

— Да — отвърна той и шляпна с поводите, подканяйки конете да заобиколят Сандрина.

— Къде е? — попита тя.

— Ти каза, че въпросът е един, и аз ти отговорих — подвикни той и тримата избухнаха в смях.

Внезапно ядосана, Сандрина смуши коня, настигна фургона, сграбчи мъжа за яката, вдигна го от капрата и го хвърли на земята.

— Така ли мислиш? — рече заплашително.

— Уф — изпухтя мъжът, претърколи се и се изправи необичайно чевръсто за телосложението си. С три скока се озова обратно на капрата. — Акракон е в другата посока. За вечеря сигурно ще си там.

— Благодаря — отговори Сандрина и обърна коня, доволна, че няма да язди с тоя досадник.

Спомни си какво я бе предупреждавал отец-епископът — че хората от този край са едни от най-неприятните в целия район. Мислеше, че говори за склонността им да се бунтуват и недоволстват, а се оказа, че са просто грубияни.

Както бе казал търговецът, стигна Акракон привечер. Две хлапета изтичаха покрай нея, вероятно бяха пастирчета, бързащи за вечеря, и тя ги попита:

— Тук има ли странноприемница?

Момчетата не отговориха, но едното все пак й посочи накъде да върви. Сандрина поклати глава. Започваше да се съмнява, че ще събере тук информация за случващото се в планината над селото. Вероятно щеше да се наложи да я измъква със сила.

Никога не бе попадала в подобен район. След като напусна Крондор, беше прекосила няколко крайбрежни района, ала те по нищо не приличаха на видяното тук.

Открай време Островното кралство и Ролдем предявяваха претенции към този крайбрежен участък между южните брегове на Кралското море и Планините на спокойствието.

Предполагаше, че спокойствието е обещание за тези, които живеят на юг от тази естествена преграда, защото районът между кралския град Тимонс и Стрелата бе всичко друго, но не и спокоен. Между тях имаше други два града, Таунтон и Малоу, и и двата не признаваха никое от кралствата. Местните благородници и търговци се забавляваха да настройват едното кралство срещу другото, като се обединяваха в собствени съюзи.

Само планините възпираха Велики Кеш също да предяви претенции към региона; бяха се опитвали в миналото, но усилията им да анексират тези земи бяха довели до това, че Кралството и Ролдем за пръв път бяха забравили противоречията си и се бяха обединили, за да прокудят кешийците на юг.

Сандрина си спомняше смътно от уроците, че последната битка се бе състояла преди близо век, когато херцогът на Ватира бе прогонил кешийците от Таунтон. Тази страна беше богата на лесове и ферми, но инак от Куорските върхове насам нямаше много, което да се желае. След като бе тръгнала на север от пристанището на град Итра, тя навлезе в скалист район, насечен от множество ручеи. Лесовете, които се издигаха над нея, изглеждаха тъмни и неприветливи, единствените селца, които видя, бяха малки рибарски селища, чиито обитатели водеха труден живот.

Сандрина предполагаше, че наоколо има и ферми, инак рибарите нямаше как да оцелеят в тази оскъдица. Предполагаше, че разменят улова си за зеленчуци, плодове и други стоки от първа необходимост. Но дори и да имаше фермери в околностите, тя не ги срещна. Затова пък често пресичаше пътеки и дири от каруци и фургони.