Връхлита страховит легион

Най-странното за нея бе липсата на управление в този район. Дори Кеш да предявяваше някакви претенции, по нищо не личеше, че е готов да ги потвърди: не се виждаха гранични постове, нито се срещаха патрули. Сякаш този скалист бряг бе останал забравен от Империята.

Тя подкара коня през селцето, май най-голямото, откакто бе напуснала Итра, и си помисли, че дори думата бедно не би описала точно състоянието му. Нямаше дюкян, само ковачница в единия край на улицата и още една работилница, вероятно на тукашния дърводелец. Много странно притихнало селце. Видя няколко дечица, но дори те я гледаха с подозрение.

Когато стигна къщата, която й бяха посочили, не можа да повярва, че е странноприемница — по-скоро беше голяма паянтова съборетина. Но отпред имаше парапет, на който бяха вързани два коня. Тя заобиколи къщата, за да види има ли нещо, което да прилича на конюшня, ала намери само оградено място, да не говорим, че оградата изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне. Конят й бе живял и при по-лоши условия.

Скочи от коня и свали седлото. Постави го върху парапета, който все още бе скрит в сянката на стрехата, после изтри гърба и краката на коня със слама и му сипа вода от кладенеца. Имаше съвсем малко зоб обаче.

След като се убеди, че всичко е наред и животното е в безопасност, доколкото може да бъде, тръгна към странноприемницата. Предполагаше, че въпросът с банята няма да се уреди, и затова си обеща да се изкъпе в следващия поток или езеро, което срещне на пътя си, но се надяваше поне на легло… е, дори и на сламеник.

Не се безпокоеше за коня си — той бе отлично обучен да се справя сам. Всеки, който би бил достатъчно глупав да го доближи, щеше да получи ритник.

Вътрешността на странноприемницата не бе по-обещаваща от външността. Ниският таван създаваше усещането за прихлупеност, дългият тесен тезгях и самотната маса с няколко стола бяха единствените мебели и Сандрина предположи, че тук едва ли се събират много посетители.

След като близо минута от вратата зад тезгяха не се появи никой, Сандрина извика:

— Ей! Има ли някой?

— Кой е? — отвърна женски глас.

— Пътник, който иска вечеря и постеля — отвърна Сандрина. И добави под нос: — И гореща баня, ако е възможно в този коптор.

На вратата се появи жена на средна възраст със сипаничаво лице. Носеше сива рокля и лекьосана жълтеникава престилка, а прошарената й черна коса бе вързана със синя кърпа.

— Какво искате?

Сандрина изпита внезапното желание да се обърне, да препусне обратно чак до Крондор и да удуши отец-епископа. Но овладя раздразнението си и каза:

— Вино.

— Няма вино — отвърна жената. — Само бира.

Сандрина кимна. Жената наля и тя отпи. Бирата беше вкисната, но се понасяше.

— Храна? — попита тя, след като отпи още една глътка.

— Хомуш. След няколко минути ще е готов.

Сандрина нямаше представа какво е хомуш, но при пътуванията си бе яла какви ли не местни ястия и знаеше, че поне няма опасност да се отрови.

— Обикновено имаме и овнешко, но днес не сме клали. Мъжът ми и синовете ми отидоха на пазар в Дънам.

Сандрина кимна. Беше минала през Дънам по пътя насам. Малко градче с пристанище. Вероятно местните ходеха там да попълват запасите си. Беше виждала много такива крайбрежни градчета, където снабдяването зависеше от благоразположението на минаващите кораби, които винаги предпочитаха големите търговски маршрути.

— Фургон с два коня, със сиво платнище?

— Да, това е моят Енос — отвърна жената. — Видели сте го, така ли?

— Разминахме се на пътя. Бяха ги нападнали бандити.

— Бандити! Черните кепета?

— Не съм им гледала шапките, но бяха добре въоръжени. Един се прости с живота си и останалите побягнаха. Мъжът ти и момчетата са в безопасност.

Жената я гледаше все така напрегнато, но в очите й май се четеше и известно облекчение.

— Вечерята е почти готова — каза тя. — Бирата струва четири медника. Яденето е два.

Сандрина бръкна в кесията си и извади един сребърен реал. Кралското сребро бе равностойно на кешийското в тази част на света.

— Искам стая.

Жената кимна и прибра монетата.

— Имам. Отзад.

— Баня?

Жената поклати глава.

— Може да се изкъпете в ручея. Никой няма да ви обезпокои.

Сандрина завъртя очи, но не каза нищо. Леглото вероятно щеше да гъмжи от буболечки. Какво пък, по-добре, отколкото да спи на земята до коня.

— Зоб за коня?

— Като се прибере мъжът ми — отговори жената. — Доста неща ни свършиха. — В гласа на жената се долавяше загриженост. Сандрина се зачуди защо, след като я бе уверила, че с мъжа й всичко е наред. Бе посещавала десетки такива селца и усещаше интуитивно, когато нещата не вървят. Зачуди се дали това може да е свързано по някакъв начин със задачата й.

— Добре — рече тя. — Ще помолите ли някое от момчетата ви да се погрижи за коня ми, когато се приберат?

— Това се плаща допълнително — отсече жената.

— Защо ли не съм изненадана? — промърмори Сандрина, извади още една сребърна монета и я хвърли на тезгяха. — Може да остана два-три дни. Ако нещо трябва да се плати, кажете ми.