Връхлита страховит легион

Предстоеше му да се заеме с поставената от лорд-регента задача — да проучи елфите на север, в мястото, известно като Елвандар. Мисълта, че ще се срещне със себеподобни, пробуждаше вълнението му, защото колкото и да се бяха развили таределите и каквито и да бяха възгледите им за света, те все пак продължаваха да са едели.

Сега, на скалите над морето, в страната, наречена Далечния бряг, Гуламендис се опита да си припомни всичко, което знаеше за този район. Предполагаше, че е близо до град Каре, на юг от едно човешко поселище, Крудий, и ако сведенията, събрани от брат му, бяха достоверни, значи гората на елфите започваше северно от този град. Прецени какво му е останало в торбата и стигна до извода, че ще му е трудно да се придвижва пешком.

Огледа се предпазливо, после затвори очи и подхвана заклинание за призоваване. След броени мигове демонът изникна пред него. Макар да бе пъклено изчадие и низша твар, можеше да търчи с бързината на състезателен кон, а Гуламендис — да го язди. Стига, разбира се, никой да не ги види.

Съществото премигна на светлината с огромните си очи, озърна се и изсумтя. Познаваше елфа, който го бе извикал, и знаеше, че няма смисъл да го напада, защото той е негов господар. Сведе глава и зачака.

Приличаше по-скоро на голямо куче, отколкото на кон, макар че краката му бяха издължени, а тялото — стройно. Имаше заострена муцуна и ушите му бяха полегнали назад върху черепа и му придаваха вид на ядосана котка. Опашката му не се поклащаше в знак на приветствие, а трепкаше едва забележимо — предупреждение, че е готов да нападне.

Гуламендис затвори очи и използва едно заклинание, което бе научил от брат си, илюзия, която да накара всеки наблюдател, освен притежаващите магични способности да вижда кон вместо демона. Заклинанието бе сходно на използваното от Ларо, за да се преобрази на човек по време на пътешествията си.

Елфът скочи на гърба на люспестото животно и го обърна на северозапад, към човешкия град Крудий. Там щеше да поразузнае, преди да продължи на север, за да се срещне със сънародниците си.

Изостави Кралския друм, когато забеляза, че някои от хората, които среща, се обръщат и гледат след него.

Отначало се разтревожи да не би илюзията да не е достатъчно ефективна — все пак не беше такъв майстор като брат си, — но втория път, когато едно момче извика и го посочи, осъзна, че проблемът е в това, че е елф. Въпреки че горите на елфите бяха относително близо, обитателите им очевидно рядко се спускаха на юг от така наречената Погранична река, което го превръщаше в обект на любопитство и подозрителност.

Освен това, изглежда, местните хора забелязваха някои различия и в поведението на „коня“ му. Въпреки това Гуламендис реши засега да запази тази дегизировка и при първа възможност да свърне на изток, далече от пътя.

Би могъл да се придържа към тесния участък между фермите, достатъчно близо до пътя, за да го вижда и следва, без да привлича ненужно внимание. Посевите вече бяха покълнали, но бе далеч от времето за жътва и нивите бяха пусти, а и да имаше редки пътници, можеше да ги избягва отдалече. Сетивата му превъзхождаха човешките и не се боеше, че ще го забележат, преди да ги види.

Скоро стигна до няколко фермерски къщи и сви покрай тях на изток, към горите, сливащи се с така нареченото Зелено лоно на север. Изпитваше странно усещане в тези гори, едновременно познато и чуждо. Съжали, че не бе имал достатъчно време да разговаря с брат си за това, което ще види по тези места.

Слънцето се сниши над хоризонта и го обагри в искрящи червеникави, оранжеви, розови и златисти оттенъци. Гуламендис едва овладя вълнението си — това бе първият залез, откакто бе стъпил на Мидкемия.

Тяхната Родина. Но нещо не беше наред.

Не можеше да определи точно каква е причината, но имаше чувството, че нещо на този свят е извън естественото русло. А може би проблемът не бе в света, а в него. Може би се беше променил, беше различен, заради предшествениците си, прекарали живота си на други светове. Не беше съвсем сигурен, но си даваше сметка, че тревогите му са чисто умозрителни и че сега е много по-важно да открие тукашни сънародници и да се опита да ги превърне в съюзници.

Защото докато яздеше замаскирания демон под светлината на залязващото слънце, си даваше сметка, че е единственият, който разбира надвисналата над този свят опасност. Беше сигурен и в още нещо — това щеше да е последната им битка. Ако Демонският легион стигнеше до Мидкемия, ако намереше прохода между Андкардия и този свят, всички едели, до последния новороден елф на тази земя, щяха да загинат.

Отначало Крудий му се стори интересно място. Гуламендис нямаше проблеми с шумната и зле организирана градска стажа, която май изобщо не обръщаше внимание на това кой влиза и излиза от града. Нямаше съмнение, че Крудий не е усещал заплаха от доста години.