Връхлита страховит легион

Ларомендис погледна нагоре просто по навик — ако имаше прилепи, някой вече щеше да се е развикал. За кой ли път се зачуди на невероятната магия, невидимата стена от енергия, за която можеше да се разбере само по рухващите край нея тела. В началото Тъкачите на заклинания бяха издигнали огромен купол, но по-късно откриха, че има височини, които демоните не могат да преодоляват. Тогава снишиха бариерата, с което спечелиха за защитниците седмици, дори месеци, преди магията, която я подхранва, да се изчерпи.

Около Ларомендис войници и свещеници с мрачни, решителни изражения очакваха следващата атака. Вероятно всички си мислеха едно и също: всичко това е безполезно, накрая градът ще падне. Ала Ларомендис знаеше, че няма да е първият, произнесъл тези думи, дори да го горят с желязо. Освен това всеки прекаран тук час даваше възможност на нови и нови таредели да се прехвърлят през портала на Мидкемия. Мисълта за Родината накара Ларомендис да си спомни и за брат си.

И тогава един глас извика:

— Ето ги, идват!

На три пъти от изгрев-слънце демоните бяха отблъсквани и полето пред градските стени бе осеяно с трупове. Купчините повалени тела бяха толкова високи, че при последния щурм демоните ги използваха, за да се катерят към стените.

Ларомендис стискаше кинжал в лявата си ръка, в случай че магията не се окаже достатъчно ефикасна. Затаи дъх, щом зърна ято летящи демони, или „прилепи“, както ги бяха кръстили защитниците на града. Това бяха най-опасните и най-непредсказуеми бойци на Демонския легион, тъй като не се знаеше къде ще е следващият им удар. Нещо се бе променило през последните два дни, тъй като прилепите — поне някои — успяваха да пробият бариерата.

Все по-често се стигаше до ръкопашни схватки, ала и в тях таределите имаха преимущество. Макар че по физическа сила един демон се равняваше на двама елфски воини, магичните способности на елфите бяха предимство. Не само магьосниците умееха да заплитат заклинания, които караха демоните да се препъват и да падат или ги зашеметяваха и объркваха, но и в много от оръжията имаше магия, за да подсили ефекта им. Мечове оставяха след себе си горящи рани или пораждаха ужасяваща болка, убийствени зелени огньове се сипеха върху нападателите от кулите на смъртта, построени миналия месец. В края на краищата демоните щяха да завладеят и тази позиция, но щяха да заплатят невъобразима цена.

Прилепите се стрелнаха надолу. При предишните атаки се бяха удряли в горната част на стената, опитвайки се да създадат пролука, през която пълзящите — както Ларомендис бе кръстил напиращите долу демони, опитващи се да се покатерят по стените като паяци — да я прехвърлят. На няколко пъти прилепите прелитаха над стената и попадаха във вътрешния двор, очевидно с цел да организират атака в тила на защитниците, но специални „хвърковати“ отряди, съставени от опитни войници, ги изтребваха веднага.

Кулите на смъртта откриха огън по приближаващите се прилепи и Ларомендис отправи натам изпълнен с възхищение поглед. Некромантията бе толкова тъмно изкуство, че нито един уважаващ себе си магьосник не би признал интереса си към него, ала това причудливо изобретение надхвърляше дори зловещите постулати на некромантите. Вероятно бяха открили чертежите за тези ужасяващи, сеещи смърт машини в забранените томове в подземията на регента.

Огромните черни кули се издигаха покрай стената и на върха на всяка имаше кристал, толкова черен, че сякаш пиеше светлината. Нищо не се отразяваше в гладката повърхност на кулите, всяка от тях пулсираше от зла енергия и можеше да изстрелва унищожителни зеленикави снопове, които поваляха прилепите в небето. Достатъчно бе зелената светлина да се доближи до демоните, за да започне да смуче от странната им енергия. Летящите твари замираха във въздуха и после падаха мъртви на земята. Тези, които успяваха да избегнат сноповете, биваха изтребвани от воините по стените.

Това без съмнение бе най-жестокото сражение в цялата война. Полагаха всички възможни усилия да задържат противника извън стените колкото се може по-дълго, докато Седемте звезди бъдат прехвърлени през транслокационния портал в центъра на града.

Един „пълзящ“ демон изкатери стената толкова бързо, че почти изненада Ларомендис. Той завъртя дясната си ръка, но лъчът, бликнал от пръчката, не уцели чудовището. Ларомендис замахна с кинжала към шията му. Все едно че го заби в дънер на дърво, ала дори плитката рана бе достатъчна, за да причини ужасяваща болка, и демонът политна назад, като повали и друг със себе си. Ларомендис се огледа. Прилепите прехвърляха енергийната бариера с тревожно темпо.

— Не можем да издържим още дълго — изпъшка той.

Един ветеран наблизо изсумтя и Ларомендис предположи, че с това изразява съгласието си. Войникът бе твърде погълнат от задачата да реже главата на сграбчения в хватката му прилеп. Освен това, изглежда, не забелязваше зейналата в рамото му рана, макар че от нея шуртеше кръв.

— Някой да го превърже! — извика Ларомендис. — Аз ще ги задържа!