Връхлита страховит легион

И промълви едно заклинание, запазено тъкмо за случай като този. Във въздуха се появи причудливо същество — кралска птица на гнева. С почти двайсет стъпки размах на крилата и сякаш излята от ярост и мускули. Ноктите й бяха толкова остри, че можеха да разкъсат гръден кош, а човката толкова яка, че би могла да пробие дори метална броня, каквито носеха катерещите се по стената демони. Илюзията бе невероятно истинска и демоните се сепнаха. Ларомендис не искаше повече: насочи пръчката към най-близкия и прати смъртоносен лъч право в лицето му. Демонът изкрещя и падна назад.

Картината бе толкова страховита, че някои от защитниците също се отдръпнаха. Птицата на гнева бе един от най-ужасните хищници на всички планети, управлявани от Клановете на Седемте звезди, а илюзията на Ларомендис бе толкова жива, че можеха дори да подушат миризмата на мърша от зейналата човка, да усетят размахването на крилете и да видят трепкащите по края на перата й светлинки. От ноктите на чудовището капеше кръв, очите му пламтяха от гняв и омраза. Привидението щеше да се задържи поне още минута, преди бавно да се разпадне и да изчезне.

Магьосникът отново насочи пръчката и поредният демон рухна от стената.

Атаката бе спряна и демоните започнаха да се оттеглят. Като кашляше от задушливия дим, магьосникът се наведе над едно ведро и пи. Не беше забелязал кога му е пресъхнало гърлото. Пое си дъх, изправи се и огледа бойното поле. И веднага забеляза нещо ново: половин дузина по-едри демони се бяха подредили на равни разстояния зад линията на атакуващите, сякаш ги командваха оттам. Беше прочел всички доклади, които бе успял да намери, но никъде не се споменаваше, че Легионът има своя организация. Чудовищата се появяваха неочаквано, истински жив потоп, който се нахвърляше на вълни върху защитниците и ги задушаваше с числеността си. Повечето дори нямаха оръжия, само зъби и нокти, а малкото, които бяха въоръжени, бяха с нащърбени мечове от странен метал и стари ръждясали ризници.

Но тези приличаха на командири. Носеха фино изработени ризници и бяха заобиколени от по-дребни демони, които размахваха нещо като знамена. Полето бе твърде забулено от дим, за да може да различи дали върху тях е изписано, или изрисувано нещо.

Той се огледа. Дали бе единственият, който ги беше забелязал? Погледите на всички останали бяха съсредоточени върху отстъпващия противник: сякаш нито един от офицерите не повика вестоносец, за да прати съобщение до лорд-регента, нито пък някой от магьосниците или свещениците се заспуска към двора. Повечето си поемаха дъх или бързаха да утолят жаждата си.

Ларомендис се огледа още веднъж. Сега всичко бе в неговите ръце. Офицерът, който трябваше да го наглежда, не се виждаше никъде. Може би бе отишъл другаде да изпълнява дълга си, или бе мъртъв. И в двата случая нямаше кой да го спре и той реши, че е време да се махне от стената.

Докато се спускаше по стълбите към вътрешния двор, видя група офицери, скупчени около лорд-генерал Мантранос, заместник-главнокомандващ на армията и важна особа в Събора на регента. Мантранос беше белокос, с набраздено от белези лице, и притежаваше остър и жив ум. Годините на нескончаеми битки с Демонския легион бяха усъвършенствали уменията му на бойното поле. Макар че нямаше зад гърба си победа срещу демоните — всъщност нито един командир на таределите не би могъл да се похвали с такава, — той винаги бе успявал да ги отблъсне, забави и задържи.

Ларомендис се увери, че никой не го наблюдава, и използва едно заклинание, за да промени външния си вид на вестоносец, целия опръскан с кръв и с превързана ръка. Обърна се към един младши офицер.

— Господарю!

Младият командир го погледна, видя това, което магьосникът искаше да види, и нареди:

— Докладвай!

— От стената, сър. Дойдох да съобщя, че в Легиона има офицери.

Лорд-генералът го чу, завъртя рязко глава към него и извика:

— Какво?

— Сър — отвърна Ларомендис с глас, който, надяваше се, подсказваше колко са сериозни раните му. — Видях половин дузина офицери на бойното поле, със знаменосци зад тях. Събират чудовищата за нова атака.

— Кой ти нареди да докладваш? — попита лорд-генералът.

Като се помъчи да изглежда отпаднал и объркан, Ларомендис отвърна:

— Ами… един офицер… милорд… — И махна към външната стена. — Ето там.

— Иди провери дали е вярно — нареди генералът на един от младшите офицери. — Обърна се към Ларомендис: — Нека ти превържат раните, тук повече не си нужен. Ако не се чувстваш годен за военна служба, иди при портала и се прехвърли с останалите.

Ларомендис се поклони измъчено и се отдалечи. Веднага щом се скри от погледа на офицерите, се освободи от илюзията и забърза към портала. Доколкото зависеше от мнението му, току-що бе получил заповед да се прехвърли на Родния свят от най-висшия военен командир в цяла Андкардия и не възнамеряваше да обсъжда подробностите за това с никого.