Връхлита страховит легион

Излезе от къщата и заобиколи отзад. Нямаше нужда да й казват къде е потокът, след като пет мили бе яздила покрай него.

Забеляза със задоволство, че има скрити вирчета. Свали си наметалото в цветовете на ордена и го пусна на земята. Шлема сложи до него. Развърза каишките на ризницата и я смъкна. Имаше едно предимство да си храмов рицар пред това да си Непреклонник и то бе, че разполагаш с оръженосец, който да ти помага. Някои от рицарите се обзавеждаха със скуайъри, също както свещениците вземаха на служба млади дякони, но тя предпочиташе самотата.

Изхлузи през глава ризата си, свали панталоните и бельото и влезе в потока.

Всеки път, когато се къпеше навън, изпитваше едни и същи притеснения, които се пробуждаха в нея заради голото й тяло. В баните на храма или в някоя странноприемница се чувстваше изолирана и защитена, но навън сякаш бе изложена на постоянна опасност, заложена в самата й природа.

Харесваше й, че е жена, ала постоянно го чувстваше като бреме. Отвращаваше се от мъжете, които я бяха използвали, когато бе малка, но понякога се случваше да жадува за нежни мъжки ръце, които да обгръщат тялото й. Знаеше, че мъжете я смятат за красива, и криеше красотата си под тежките доспехи. Дори лицето й почти постоянно бе скрито зад забралото.

Въздъхна, докато си търкаше косата със скъпия кешийски сапун, който бе купила преди година. Спря, за да се наслади на лекия ветрец и на уханието на люляк от сапуна. Калъпът почти се бе стопил и скоро щеше да се наложи да си купи нов; сапунът бе едничката радост, която си позволяваше в инак аскетичното си съществуване.

В неочакван прилив на тъга се зачуди дали животът й ще приключи с кръвопролития и болка, или в края на краищата ще си намери съпруг и ще му роди деца. Поклати отчаяно глава и се опита да си възвърне доброто настроение. Богинята често подлагаше на изпитание верността й и беше нормално да я спохождат подобни съмнения.

След като се изми, използва един метод с търкане на дрехите в плосък камък, на който я бе научил брат Матиас, за да се изпере. Нямаше представа дали в края на краищата дрехите ще са по-чисти, отколкото преди да започне. Отдели няколко минути да ги блъска в камъка, после ги окачи на едно дърво.

Без да обръща внимание на усилващия се ветрец, който галеше голото й тяло, зачака дрехите да поизсъхнат. Това беше моментът, в който обикновено съжаляваше, че не разполага с кърпа.

След около час се облече и върза косата си, за да не се заплете, докато е още мокра, в металните брънки на качулката.

Въздъхна шумно и нахлузи ботушите. Отново й хрумна, че не би било зле да има скуайър, който да й помага.

Събра остатъка от прането и се отправи към странноприемницата.

За перилата беше завързан още един кон — конят на убития бандит. Фургонът бе спрян отзад и момчетата тъкмо го разтоварваха.

— Ей — извика им тя, — един от вас да се погрижи за коня ми и ще си спечели медник.

Двете момчета се спогледаха, сякаш се питаха как ли ще ги накаже баща им, ако изоставят стоката. После двамата кимнаха мълчаливо. После вдигнаха ръце и започнаха да свиват и разпускат пръсти. Едното от момчетата извика: „Тек!“, другото: „Дифт!“

Това, което извика „чифт“, се ухили, скочи от фургона, вдигна чувал със зоб от земята и тръгна да нахрани коня. Другото изгледа ядно Сандрина, но не каза нищо, а се върна към прекъснатата работа.

Сандрина влезе в странноприемницата, опъна туниката на един стол близо до огъня и на друг панталона, гетите и част от бельото.

— Вечерята е готова — заяви жената от вратата към кухнята. И да имаше някакви възражения за проснатото пред огъня пране, си ги спести.

Сандрина прибра оръжията и торбата под масата, но така, че да са й подръка.

Огледа помещението, за да се увери, че има само два входа: единият беше отпред, вторият към задната част на къщата, където бяха и жилищните помещения.

Дойдоха и мъжът и двете момчета. Докато жената поднасяше вечерята, мъжът погледна Сандрина и каза:

— Ти. От пътя.

Тя кимна, без да е сигурна дали това е обвинение, или въпрос.

— Казала си, че ще дадеш на сина ми медник, за да ти нахрани коня.

— Да.

— Дай ми го.

Без да спори, Сандрина извади монета и я сложи на масата. Мъжът я грабна.

— Това е за работата му. За овеса още два.

Тя хвърли на масата един сребърен реал и каза:

— Това е за днес и утре. Ако остана по-дълго, ще ти платя в аванс.

Мъжът кимна и каза:

— Аз съм Енос, това е Ивет, момчетата са Николо и Питор. Стаята ти е в дъното на коридора.

— В нашия орден са получили сведения за бандити — обясни Сандрина. — Виждам, че са верни.

Мъжът за миг застина, после попита:

— Защо орденът ви се интересува от нас? Кой им е казал?

Сандрина се изненада. Мъжът като че ли бе по-обезпокоен от факта, че сведенията са стигнали до Храма на Дала, отколкото от пратената помощ.

— Не знам. Има ли значение?

Енос сви рамене.

— Както и да е, отец-епископът ме прати тук. Изглежда, че Империята си има достатъчно ядове и не може да ви защитава.