Връхлита страховит легион

— Опитват се да ти отхапят главата, докато ти се мъчиш да се сближиш с тях.

— Тези неща са извън моята компетентност — призна Каспар. — Има други хора, с които ще трябва да разговаряте, но преди това бих искал да чуя историята докрай.

Амиранта въздъхна, поколеба се дали да продължи, но накрая се предаде.

— Трудно е да се обясни. През повечето време майка ни ни оставяше да се забавляваме сами с дарбите си, в края на краищата тя вероятно не бе съвсем с всичкия си. Но това не пречеше да е жена със забележителни умения. Както казах, бяхме трима и аз бях най-малкият. Може би лудостта й се бе вселила в най-големия от нас, защото той беше… особен. От съвсем малък бе обсебен от смъртта, по-точно от момента на умиране, когато животът напуска тялото. Вълнуваше го смисълът на този преход. Често умъртвяваше разни животинки, за да ги наблюдава, докато издъхват. Средният ми брат не беше чак толкова луд, колкото големия, но това не го правеше съвсем здравомислещ. Беше се родил изпълнен с гняв и си остана такъв. В онези времена двамата често се ступвахме, тъй като той се боеше да предизвиква най-големия от нас. Ето защо обект на гнева му станах аз. Само благодарение на намесата на майка ни на няколко пъти не пострадах тежко. Може да е изглежда странно, но станах чародей на демоните тъкмо благодарение на пердаха, който ядях. Един ден, когато брат ми пак ме налагаше, повиках Налнар да ми помогне и той се появи. Макар да е дребен, той може да е доста свиреп и притежава достатъчен магичен заряд да изгори цяла къща, ако му хрумне да го направи. Налнар прогони брат ми и му остави много лоши белези. След този случай гневът на Беласко премина в студена омраза. Оттогава се опитва да ме убие.

— А хората си мислят, че имат семейни проблеми — въздъхна Каспар.

Амиранта вдигна очи към генерала, после се засмя.

— Изглежда абсурдно, нали?

— Донякъде. Но през последните двайсет години бях свидетел на какво ли не. И все пак още не си обяснил каква връзка може да има между трудното ти семейство и проблемите на кралство Мубоя.

— Не е лесно да се обясни с няколко думи…

— Ами не бързай тогава — успокои го Каспар. — След хаоса, който създадохте, за да ви обърна внимание, ще е глупаво от моя страна да не те изслушам. В края на краищата, ако не получа достоверно обяснение защо насъска оня дребосък в кабинета ми, ще съм принуден да ви хвърля и двамата в тъмница. В окови. Тъй че имаш думата.

Амиранта въздъхна, погледна Брандос и продължи:

— След онзи бой, при който Налнар изгори брат ми, двамата прекарвахме колкото се може по-малко време заедно, особено когато попораснахме. Предпочитах да се усамотявам в пещерите близо до колибата, виках Налнар и го разпитвах подробно за демонското царство. Изглежда, съм извадил късмет, защото на няколко пъти едва не изгубих живота си, докато не започнах да разбирам поведението на тези страховити твари и мотивите, които ги движат.

— Доста интересно — каза Каспар. — Продължавай.

— Междувременно братята ми бяха погълнати от своите сфери… на интереси. Най-големият ни брат бе вероятно най-малко надарен, но пък бе най-вманиачен. Средният имаше проблясъци на гениалност, но никаква дисциплина. Затова пък се учеше бързо и скоро напредна в някои области. Аз бях някъде по средата, предполагам. Доста съм добър в това, което правя, но уменията ми имат тесни граници. — Погледна Каспар в очите. — Наистина не разбирам много от различните видове магии, ако това ви интересува.

— Та за брат ти? — подкани го Каспар.

Амиранта въздъхна отново.

— Приближавам малко бавно най-важната част, защото ми се ще да ви впечатля с идеята колко трудно е това, което успя да постигне брат ми.

— Кой от двамата?

— Беласко.

— Продължавай.

— Мога да заявя без фалшива суетност, че знам повече за демоните от всеки човек на този свят. Познанията ми в никакъв случай не са пълни, както открих наскоро, когато се срещнах с бойния демон, повикан от брат ми, вместо с този, когото очаквах аз. И тъкмо в това е въпросът, милорд. Брат ми не само ме е открил — а аз се крих успешно от него близо петдесет години, — той съумя да ме намери в момент, когато произнасях заклинание, което би трябвало да е почти непонятно за него, още по-малко да успее да се намеси. В действителност той дори добави нещо към заклинанието ми, една съставка, за която тогава не знаех и която подчини демона на неговата воля — което само по себе си е равно на подвиг, — и едва не ме уби, каквато вероятно бе и целта му. След като е станал толкова могъщ, би могъл да избере по-прост начин да се разправи с мен, но вместо това явно е решил да го направи така, че едновременно да ми се надсмее и да ме унижи. Искал е в последния момент да разбера, че тъкмо той е авторът на убийствения план и че владее по-добре от мен моята магия.

Каспар въздъхна.

— Значи брат ти те мрази и иска да умреш. Но още не сме стигнали до въпроса защо всичко това да е заплаха за кралството.

— Демонът, който брат ми призова, беше от тип, какъвто не бях виждал.

— Е, и? — попита Каспар, който не виждаше смисъла.