Връхлита страховит легион

Някакъв смътен подтик я караше да предприеме нещо, но тя не можеше да определи какво точно. Дори да диша бе ужасно трудно, а болката я прорязваше като нож. В далечината някой изстена.

Болката зад спуснатите й клепачи я държеше будна. Стори й се, че нечии ръце я повдигат внимателно. Бяха силни, но нежни. Устните й докоснаха вода.

Жажда. Гърлото й бе като пергамент, очите й сякаш бяха пълни със засъхнал пясък. Опита се да ги отвори, но дори за това не й стигнаха силите. Един глас прошепна тихо:

— Аха, май ще те бъде.

Отново една нежна, но силна ръка повдигна брадичката й и до устните й се допря съд с вода. Тя отпи дълбоко и болката се върна.

От устните й се изтръгна стон. Тя отново се помъчи да отвори очи и този път успя. Виждаше размазано, отделни образи идваха на фокус и тя се опитваше да ги разпознае.

— Не бързай — произнесе тихият глас.

Сандрина отпи само глътчица. Водата имаше метален вкус и тя осъзна, че това е вкусът на засъхнала кръв, вероятно нейната. Помъчи се да помръдне, но болката я преряза.

Този път едва не се разплака. Нямаше частица от тялото й, която да не я боли, никога досега не бе изпадала в по-тежко състояние, а през годините бе преживяла доста неща. Премигна и усети, че някой докосва с влажна кърпа лицето й и внимателно й избърсва очите.

Неясните очертания взеха да придобиват по-конкретна форма и тя видя, че се намира в сумрачно подземие. Самотна светлинка, трепкаща в кандило, хвърляше жълтеникави отблясъци върху сиво-черните стени. Все още не можеше да различи чертите на човека, надвесен над нея, тъй като светлината бе зад гърба му.

— Май ще те бъде — повтори той шепнешком.

— Какво стана? — попита тя и гласът й бе по-скоро болезнена въздишка.

— Ще се престоря, че те разбирам — каза мъжът и приседна на проснатото на пода одеяло, до кандилото. Сега вече го виждаше по-добре, макар че лявото й око все още бе замъглено. Когато го затвори, картината се подобри.

Изглеждаше стар, ала същевременно в докосванията му се усещаше нещо, което подсказваше, че е съхранил доста сила за възрастта си. Имаше изсечено лице, остър нос и хлътнали очи под надвиснали вежди, а квадратната му брадичка бе обрасла със сива брада. Нямаше нищо привлекателно в него, ала си личеше, че на младини е имал завидна осанка. Някои жени намираха това за по-привлекателно от хубавото лице.

Ръцете му не спираха да работят, докато говореше.

— Някой ужасно е държал да ти види сметката. — Наля още вода в металната купа. — Промушили са те няколко пъти, след това са те съблекли и са те хвърлили от скалите.

Сандрина почти не можеше да помръдне. Тялото й бе натежало и отпуснато като купчина парцали. Издаваше някаква странна, непозната миризма. Езикът едва помръдваше в устата й.

— Кой… си ти?

— Аз ли? — попита старецът и се усмихна. — Аз съм си аз. Хората тук не обичат чужденци.

— Значи аз съм открила… — Отпусна глава назад и затвори очи. — Аз…

— Ти трябва да си починеш — рече той. — Извадих те от водата преди три дни. Не бях сигурен, че ще оцелееш. — Засмя се и добави: — Да знаеш само на какво приличаш, момиче.

Тя усети, че отново й причернява, но преди това успя да каже:

— Не си първият, от когото го чувам.

Времето се нижеше в периоди на дълбока просъница и краткотрайно връщане в съзнание. Сандрина знаеше, че е разговаряла с мъжа поне веднъж, може би и повече пъти, но не помнеше нищо от това, което си бяха казали. Най-сетне се пробуди с ясен ум, макар че още я болеше, когато се опита да седне. Беше завита с купчина кожи от тюлен или видра и лежеше върху дюшек от мръсни парцали. Окървавената й пелерина бе свита на топка и подложена за възглавница. Едва сега осъзна, че е гола, ако се изключеха бинтовете. Едва ли бе моментът да се притеснява за благоприличието. Болеше я навсякъде и тя се зае да огледа пораженията. Имаше няколко рани, някои доста дълбоки. Повдигна превръзката на лявото си бедро и отдолу видя грубо зашита порезна рана. Ако се съдеше по болката в гърба, там също имаше рана и когато се закашля, я заболя толкова, че едва не изгуби съзнание.

Болеше я при всяко по-дълбоко вдишване. Но това не бе острата, пронизваща болка на прясната рана, а приглушеното терзание на вече зарастващата. За първи път в живота си съжали, че не се е научила на някои лечебни заклинания. Би мога да ускори процеса на оздравяване, ако раните не бяха особено тежки, но щеше да се нуждае от съсредоточаване и сила, две неща, които в момента й липсваха.

Беше сама. Надигна се бавно и подпря една от кожите на стената за облегалка. Задачата бе изнурителна, но се справи. Беше й омръзнало да лежи. Освен това бе време да получи отговори на някои въпроси.

Унесе се в дрямка и когато се пробуди, мъжът бе приклекнал при разпаления огън, където кипеше гърне с вода. Погледна я и се захили.

— Раци! — обяви тържествено. — Казах ти, че няма да те държа само на супа.

Използваше някакво доста интересно гърне, плитко като тава. Тя се зачуди как пламъците не проникват вътре, но предположи, че докато е пълно с вода, няма такава опасност.

— Откъде взе раци? — попита отпаднало.

Той посочи входа на пещерата.