Връхлита страховит легион

— Долу при скалите има малко езеро и при отлив те остават в него. Понякога остава и риба, но трябва да я ловя с голи ръце, а това не е никак лесно. А виж, раците… — той махна небрежно с ръка, — достатъчно е да ги издебнеш отзад, за да не те ощипят. — Бръкна в торбата, извади един рак и го пусна в кипящата вода. — Нямаме масло — рече и се разсмя, сякаш бе казал голяма шега.

Макар да му бе благодарна, че й е спасил живота, Сандрина не се съмняваше, че е леко побъркан.

— Как ме намери? — попита тя пресипнало.

Чул гласа й, той се надигна, взе един мях с вода и я приближи.

— Бях го оставил тук до теб, но не си го видяла. — Остави я да пие до насита. Водата беше горчива, богата на минерали и все пак утоли жаждата й. — Търсех раци — продължи след малко мъжът, — а вместо раци намерих теб. На скалите. Беше почти умряла. После те донесох тук.

Тя присви очи. Не изглеждаше толкова силен, че да я носи, но може би се лъжеше?

— Последното, което помня, бе, че убих един бандит, може би бяха двама, и някой ме нападна отзад. — Тя млъкна за момент, сетне добави: — Бях твърде самоуверена.

Старецът се разсмя, сух, лаещ звук.

— Аз пък нямам никаква самоувереност! Аз съм мишка! Крия се в пукнатините, зад стени, под подове!

— Важното е, че си оцелял — отбеляза Сандрина, докато старецът бъркаше с пръчка раците в кипящата вода. Той извади един, пусна го върху парче кожа и му счупи черупката с няколко удара със заострен камък. Сетне й поднесе месото.

— Да, оцелях — каза и в гласа му се долови огорчение. — Оцелях.

— Кой си ти? — попита Сандрина.

— Кой съм аз? — отвърна той. Облегна се назад и обмисли въпроса. — В близкото село ме наричат отшелник — когато въобще ме забелязват. — Той се огледа, сякаш можеше да вижда през стените на пещерата. — Преди много време съм дошъл от планините.

— Преди колко много?

— Преди много — повтори той, сякаш това бе напълно достатъчно.

— Имаш ли име?

Отново му се наложи да помисли. Накрая рече:

— Имах, но тъй като много отдавна никой не го е използвал, не мога да си го спомня.

Тя се намести и смръщи вежди от болка.

— Май са ми счупени ребрата.

— Предполагам, че са те ритали. Но сигурно Рутия е бдяла над теб — рече той. Имаше предвид Богинята на късмета.

Тя се разсмя и мигом съжали. Болеше я навсякъде.

— Наистина трябваше да си мъртва — рече старецът и кимна енергично. — Шест дълбоки рани, всяка от които би трябвало да те убие. И още доста по-плитки, от които си изгубила страшно много кръв. Мисля, че са те повалили в несвяст, после са те съблекли и са те рязали. С нещо си ги ядосала.

— Сигурно защото убих един от тях, а може би двама.

— Това ще да е. — Той кимна. — Това ги е ядосало. И след като са те съблекли и са ти взели дрехите, са те хвърлили от скалите. Мислели са, че вече си мъртва. И би трябвало да загинеш на скалите, но заради прилива си паднала в една плитчина близо до селото. — Кимна отново. — Рутия!

— При първа възможност ще поднеса дарове пред олтара й. — Сандрина не се шегуваше. Хранеше искрена вяра, макар че възгледите на нейния орден не съвпадаха напълно с вярата в тази богиня: нейните хора приемаха хаоса и липсата на равновесие в света за нещо естествено.

— Добре ще е да го сториш — съгласи се отшелникът. — Водата е много студена и това малко е поспряло кръвотечението. А вълните са те изхвърлили на брега. И аз те намерих и те донесох тук. — Той се пресегна и взе нещо, което приличаше на вързоп от кожа и парцали. — Виж какво ти направих.

Тя не знаеше какво точно й предлага, но все пак каза:

— Благодаря ти.

— Можеш да го носиш, когато се почувстваш по-добре.

И тогава Сандрина започна да си дава сметка: беше на поне две седмици езда от най-близкия храм и дори наблизо да имаше кешийски представители на властта, в което се съмняваше, едва ли щяха да се заинтересуват от някакво момиче, загърнато в парцали — пък макар и да твърди, че е Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите. Пеша бе на месец от каквато и да било помощ дори ако събере достатъчно сили да върви, а без оръжие и пари шансовете й да се добере до храма бяха нищожни.

Тя се облегна назад и въздъхна, после бавно задъвка. Ракът беше изненадващо вкусен, макар и малко солен.

— Е, какво ще кажеш? — попита старецът.

— Че ще трябва да намеря тези, които са постъпили така с мен.

Той я погледна втрещено, сякаш е обезумяла.

— Защо?

— Защото ми взеха оръжията, дрехите и един много добър кон. Искам си ги.

Той се изсмя, сепна се, после се разсмя отново, този път с цяло гърло. А когато спря да се смее, каза:

— Само не казвай, че не съм те предупреждавал. Искаш твърде много от Рутия, а тя и без това вече се е погрижила за теб.

— Може би — отвърна Сандрина. — Но когато приключа, те ще са тези, които ще молят за пощада.

Дояде рака в мълчание.