Връхлита страховит легион

Откри три меча и един очукан щит в шкафа за храна в кухнята. Оръжията имаха толкова жалък вид, че убийците ги бяха зарязали, макар че бяха претършували навсякъде за храна. Все пак намери торба просо. Дори мисълта за тази примитивна храна накара устата й да се напълни със слюнка. Трябваше да напали огън и да кипне вода. Но по-късно. Сложи торбата до печката и продължи с претърсването.

В друг ъгъл на кухнята откри чиния с ябълка. Беше се спаружила, но Сандрина я захапа лакомо. Въздъхна. Не знаеше какво я чака през следващите няколко часа, но поне нямаше да е гладна смърт.

Излезе навън въоръжена с щита и най-добрия от трите меча — макар че дори той беше тъп — и отиде при прозорчето на стаята си. Ориентира се къде точно бяха тримата с мъжете, които беше убила по време на кратката битка, и определи къде е стоял този, който е наблюдавал всичко, а сетне я бе нападнал изотзад. Ето там! Фиксира мястото в съзнанието си, излезе и забърза нататък. Заради краткото време между битката и нападението това бе най-логичното място, където да дебне непознатият нападател.

Огледа района на чезнещата светлина. Скоро щяха да изгреят луните и можеше да поеме на път — но по-важното бе да реши накъде да тръгне.

Изчака търпеливо да изгрее голямата луна, скоро след това последвана от средната. Малката щеше да се появи след няколко часа и макар че още не беше Трилунна светлина, беше достатъчно светло, за да се ориентира. Тя огледа склоновете на хълмовете зад странноприемницата — издигаха се към източните планини, — за да набележи пътеки нагоре, и бързо откри каквото търсеше. Имаше дере между два невисоки хълма, което продължаваше нагоре като бразда по планината. Ако нощта бе мъглива или дъждовна, едва ли щеше да го забележи.

Заради сумрака не беше лесно да определи точно посоката и разстоянието, а и съзнанието й още бе леко замъглено. Неща, които би трябвало да си припомня лесно, често изискваха определени усилия. Предполагаше, че причината е в удара по главата или от падането й върху скалите. Тези негодници щяха да си платят за всичко това.

Стисна по-здраво ръждясалия меч. Би тръгнала след тях дори ако бе въоръжена само с тоягата.

Два часа след изгрев-слънце най-сетне се натъкна на следи от шест или седем коня, единият от които почти сигурно бе нейният. Сега вече беше сигурна, че е на прав път. Даваше си сметка, че раните и времето, прекарано на легло, са я отслабили, и знаеше, че мечтата й да влезе право в лагера на бандитите и да ги накаже си остава само мечта и нищо повече. В Храма я бяха научили на някои заклинания, но те изискваха сила на волята и концентрация, на каквато в момента не беше способна. И все пак жреците, монасите и сестрите от ордена бяха втълпили тези заклинания дълбоко в съзнанието й и при подходящи условия, подхранвана от гнева, вероятно би могла да ги използва. Ако пък се провалеше и я убиеха… Порталът на душата! Тя изведнъж си спомни, че го няма. Държеше го при другите си ценности в кесията. Прокле се заради глупостта си. Не биваше да позволява да я убият, поне засега. Мисията й не беше завършена и нямаше начин да прати събраните сведения на отец-епископа в Крондор.

Отново се ядоса на себе си, че бе действала толкова невнимателно. И друг път си бе имала работа с главорези и бандити и знаеше, че би трябвало да огледа мястото за някой трети, който държи конете или стои на пост отстрани, преди да нападне онези двамата. Ако го беше направила, нямаше да се стигне дотук.

Въздъхна. Сега не беше моментът да съжалява за случилото се.

Вървя още час по пътеката, преди да чуе гласове. Почти веднага и без да разбере причината за това, настръхна. Защото не бяха обичайни гласове от лагер, каквито очакваше — приглушени разговори, тропот на спънати коне, може би смях и дрънчене на почиствано оръжие, — а ритмични напеви. Не знаеше езика, но нещо в звученето му я накара да стисне зъби. Не беше кешийски, нито от Кралството. Сандрина говореше добре доста езици и можеше да различи още повече, но сега дори не бе сигурна, че чува човешка реч.

Пътеката навлизаше в тясна клисура между два зъбера и тя предположи, че от другата страна има малка долина. Избра левия склон и се закатери по скалата. Ако оттатък бе разположен пост, не искаше да попадне право в засадата. Но остана изненадана, когато надзърна зад ръба и не видя часовой, макар че това щеше да е най-подходящото място.

А после изведнъж се оказа свидетел на ужасяваща сцена. Нямаше постове, нито часовой, защото нито един мъж или жена със здрав разсъдък не би приближил това място.

Мъж с тъмнооранжева роба с черен ширит — ако се съдеше по вида му, беше магьосник — стоеше прав, вдигнал над главата си черен дървен жезъл. На върха на жезъла имаше някаква кристална сфера, пулсираща със зла пурпурна светлина. Дори само като я гледаше, Сандрина почувства парене в очите.

Преглътна горчива слюнка и едва се овладя да не повърне.