Връхлита страховит легион

Свещениците се загърнаха в расата си, без да обръщат внимание на кървавите резки по гърбовете си. Сандрина се зачуди дали не знаят някои целебни заклинания, защото иначе повечето от тях щяха да се тръшнат с висока температура още до вечерта. А може би просто не ги интересуваше.

Култовете бяха анатема за организираните храмове. Почти винаги се основаваха на ориентирани към злото учения или на някоя недоказана еретична теория. И сееха безверие и страх. Като Непреклонен рицар Сандрина невинаги се приемаше за служител на Храма и дори когато я разпознаваха като член на религиозен военен орден, хората не смятаха, че може да прибягва до магия. Едно нещо бяха свещениците и жриците от храмовете в големите градове. На градските свещенослужители, монасите и дяконите по принцип се гледаше като на основата на всяко общество. Но в малките селца всеки, който използваше магия или знаеше заклинания, всяваше само страх.

Ако отец-епископът не й забранеше, тя бе готова лично да докладва в храма на Лимс-Крагма в Крондор за това, което се случваше тук. Никой не хранеше по-малка поносимост към злата магия на смъртта от последователите на Богинята на Смъртта, които вярваха, че тя единствена трябва да определя кога хората да се явяват на съд пред нея. Повечето мъртвешки магии, или некромантии, покваряваха или почерняха напускащата тялото на умиращия душевна енергия, с което нанасяха пряко оскърбление на Богинята, тъй като тази душа нямаше да достигне Залата й, където да бъде съдена и преродена. Сандрина не се съмняваше, че Храмът на Лимс-Крагма ще прати цял отряд Теглещи мрежата, техния военен орден, за да се справят с този проблем.

И все пак тя трябваше да е вярна преди всичко и най-вече на своя Храм.

Както очакваше, войниците тръгнаха отделно: разговаряха тихо и се стараеха да се държат на разстояние от членовете на култа. Последните също се насочиха на изток от мястото, където се бе състояло кървавото жертвоприношение. Тя почака, докато се отдалечат, сетне се спусна долу, за да ги последва.

Стиснала в едната си ръка нащърбения меч, а в другата щита, Сандрина пое след Черните кепета.

Краката я боляха все по-силно. Изпитваше неимоверна отпадналост, комбинация от умората, още незаздравелите напълно рани, недояждането и жаждата, както и непрестанното напрежение. Но поне бе открила това, което търсеше: лагера на Черните кепета. Там имаше още хора: десетина души, които, изглежда, бяха пленници, и двама пазачи. На пленниците, вероятно местни селяни, бе възложено да вършат черната работа — наглеждаха огньовете, готвеха, почистваха дрехите, оръжията и снаряжението. В лагера цареше мрачна тишина: изглежда, вестта за това, което бяха направили жреците, се бе разпространила.

Сандрина видя коня си — беше вързан в дъното на лагера. Изглежда, бандитите се бяха разположили тук отдавна — имаше няколко колиби и дори една по-голяма къща. Тримата воини, които влязоха в нея, вероятно бяха главатари на наемниците, за каквито ги смяташе Сандрина. Това може би беше по-добре, защото за разлика от религиозните фанатици, наемниците знаеха кога да се откажат.

Първата мисъл, която й хрумна, бе да изтича долу, да яхне коня си и да препусне, но освен ако всички обитатели на лагера не спяха дълбоко, нямаше никакви шансове да успее. Не по-малко я интересуваше и у кого може да е кесията й. Ако някой от главорезите бе намерил Портала на душата, би могъл да го сметне за обикновен скъпоценен камък. Приличаше на тъмен рубин или сапфир, в зависимост от светлината, но ако попаднеше в ръцете на магьосник, той бързо щеше да разбере, че това е висша магия, и вероятно щеше да се опита да го унищожи.

Какво да прави? Разкъсваше се между задължението да докладва за местонахождението на лагера и желанието да научи колкото се може повече. Освен това не разполагаше с никаква екипировка за пътуване надалече и трябваше да замести с нещо откраднатото оръжие и броня. Би могла да повали някой часовой и да вземе каквото може от него.

Зачака лагерът да утихне. Пленниците, които поднасяха храна и вода, се присвиваха уплашено, когато ги повикваха или заговаряха. Войниците се държаха с тях надменно. Сандрина не знаеше на какво се дължи това поведение, но несъмнено не беше на щастливо съвместно съществуване.

Зае се да преценява възможностите. Най-добре беше да почака, докато всички в лагера заспят. Но най-силно я измъчваше миризмата на топла храна.

Събирането на информация бе от жизнено значение, но едва ли би могла да го осъществи, ако умре от глад и изтощение. Тя въздъхна и се опита да се настани удобно, доколкото това бе възможно на твърда земя.

Минаха часове, но едва когато голямата луна се заспуска към хоризонта, а малката се подаде в другия край, последните обитатели на лагера си легнаха. От вратата на къщата струеше светлина. Сандрина бе определила, че един от главатарите — главорез с черна брада, който се бе нагиздил с множество златни пръстени и имаше златни вериги на врата — е вероятният главнокомандващ на наемниците. Той и още двама се прибраха в къщата след вечеря.