Връхлита страховит легион

Не изпитваше симпатия към никой от обитателите на лагера, макар да си даваше сметка, че селяните тук са само роби и нищо повече. Известно време обмисля всички възможни варианти на действие, но накрая отхвърли тези, които не включваха спасяване на робите.

Промъкна се безшумно до мястото, където бяха налягали да спят, и сръга една млада жена. Тя се стресна и понечи да извика уплашено, но Сандрина затисна устата й с ръка.

— Нито звук, ако ти е мил животът. Разбра ли ме?

Младата жена кимна.

— След няколко минути войниците ще изтребят жреците. После ще убият теб и твоите хора. Помогни ми да ги събудя безшумно, за да можете да избягате. Разбра ли ме?

Жената кимна пак и Сандрина я пусна. Имаше общо единайсет пленници, всичките изтощени и изплашени до смърт. Покорни хорица, ала енергичността им сега се подхранваше от страха. Младата жена, която Сандрина бе събудила първа, попита:

— Какво да правим?

— Тръгвайте на север — рече тя. — Намерете някое място, където да се скриете за ден. Тези главорези ще поемат на изток за Акракон, а после на юг към Итра. След като си тръгнат, ще можете да се приберете безопасно по домовете си.

— Коя си ти? — попита един мъж.

— Аз съм Непреклонен рицар от Храма на Дала в Крондор. Ако се измъкна жива оттук, ще се върна с помощ в случай, че някои от Черните кепета започнат отново да се навъртат насам.

— Благодаря ти — рече една изплашена старица.

— Не ми благодарете още. Първо трябва да се измъкна оттук. — Обърна се към младата жена и продължи: — Запомни едно: ако с мен се случи нещо, някой от вас ще трябва да иде до Итра. Там има кешийски гарнизон и храм на Дала. Идете първо в храма и предайте на свещениците там, че с вас е говорила Сандрина от ордена Щит на слабите. Кажете им каквото сте чули от мен и каквото знаете вие самите и им предайте, че зад всичко това стои някакъв тип на име Беласко. — Втренчи поглед в жената. — Запомни ли?

Младата жена кимна.

— Сандрина — повтори тя тихо и я изгледа внимателно, сякаш се опитваше да запечата образа й в паметта си завинаги. — И зад всичко това стои Беласко.

— Добре. Монасите от храма ще разговарят с командира на гарнизона и вероятно ще пратят тук войници. Ако не го сторят те, Храмът ще вземе мерки. А сега вървете!

Пленниците не се нуждаеха от повече подканвания — обърнаха се и се закатериха по скалистия склон. Сандрина знаеше, че ако успеят да наберат половинчасова преднина, войниците няма да си направят труда да ги гонят. Погледна към луната и си даде сметка, че половин час е точно времето, с което разполага.

Обърна се и забърза към мястото, където бяха вързани конете. Приближи ги предпазливо. Нямаше часовои: бандитите бяха сигурни, че тук, дълбоко в планината, са в безопасност. Но не искаше конете да я усетят и да вдигнат тревога с пръхтенето си.

Отиде при своя и го опипа внимателно, за да се увери, че е невредим. Потупа го по шията и се огледа за дисагите. Бяха хвърлени наблизо и тя се наведе и ги вдигна. Вътре обаче нямаше и следа от ризницата й, нито оръжие, нямаше я и кесията с камъка. Най-вероятно бронята й бе станала притежание на някой от по-дребните бандити, главатарите вероятно си бяха поделили оръжието, а камъкът щеше да бъде продаден на някой търговец, който изобщо нямаше да има представа за истинската ценност на това, което купува.

Огледа се за нещо, с което да увие копитата на коня, но не откри, така че го поведе бавно извън лагера и Към пътя. Върза го за един храст и се върна при скалата, откъдето бе наблюдавала лагера.

След малко тримата главатари излязоха и безшумно събудиха другарите си. Изглежда, никой не забеляза отсъствието на пленените селяни, тъй като вниманието им бе съсредоточено върху спящите почитатели на култа.

Сандрина се двоумеше. Учението на ордена изискваше да се опита да установи равновесие — което обаче със сигурност щеше да доведе до нейната гибел. Ала не би могла да остане безразлична, когато хладнокръвно се избиват хора, пък били те и фанатици. Не можеше да допусне и наемниците да си тръгнат, без да си получат наказанието. Някои от тези хора, вероятно самите главатари, я бяха измъчвали, а после я бяха хвърлили от скалите за храна на рибите.

Тя взе един камък и го хвърли сред спящите жреци тъкмо когато войниците се приближаваха към тях. В тъмното никой не я забеляза.

Но удареният от камъка се пробуди с вик и преди някой да разбере какво е станало, настъпи хаос. Жреците забелязаха приближаващите се сенки и реагираха с единственото оръжие, което притежаваха — с магия.

Зелени снопове енергия озариха сутрешния здрач и неколцина от въоръжените мъже закрещяха от болка, а останалите се развикаха гневно.

Сандрина се обърна и бавно се отдалечи — не желаеше да става свидетелка на това, което щеше да последва. Знаеше, че в края на краищата трийсет меча ще се справят с двайсет сънени жреци, но пък и Черните кепета, които щяха да напуснат това дяволско място, щяха да са много по-малко.

Яхна коня и препусна по пътя. Беше сигурна, че заради глъчката никой няма да чуе тропота на копитата.

Доближи входа на пещерата на отшелника.

— Ехей! Тук ли си?