Връхлита страховит легион

Водното същество продължи да расте и скоро се издигаше на двайсетина стъпки височина. После внезапно подскочи нагоре, стрелна се в небето и изчезна от поглед. А върху пожара се изсипа дъжд.

— Едва ли ще стигне, за да го изгаси — обясни Амиранта, — но поне ще попречи на разпространението му. — Кимна към Темар. — И може би ще даде на приятеля ти време да намери по-трайно решение;.

— Вече усещам, че времето се променя — каза Темар. — Следобед влагата ще е достатъчна, за да повикам дъжд. Благодаря ти.

Амиранта кимна и се усмихна.

— Какво беше това същество? — попита Пъг. — Никога не бях виждал такова.

— Най-обикновена водна стихия. Доста незначителен демон. Опасен и злобен е, трябва да го овладееш веднага, инак може да напълни дробовете ти с вода. Първата ми среща с него бе доста болезнена. — Погледна сипещия се дъжд и продължи: — Водата и огнената стихия са естествени противници. Достатъчно бе да го накарам да ме чуе и да му посоча огъня и той се нахвърли върху него незабавно. — Чародеят се засмя. — Стихийните демони не са от най-умните.

— Имал ли си проблеми с овладяването им? — попита Магнус.

— Не — отвърна Амиранта. — Изсипе ли се върху огъня, водният демон изчезва. Така ми спестява усилието да го прогонвам обратно в демонското царство.

— Това е демон, така ли? — попита Пъг.

— Не съвсем, но почти. — Амиранта се огледа. — Интересно място. Не бях идвал тук.

— Пътувал си по света, така ли? — попита Пъг и изгледа новодошлия с интерес.

— Преди доста години. Напоследък се заселих на едно място. — Той продължаваше да се оглежда. — Като имам предвид кога пристигнахме на твоя интересен остров, времето на деня, в което потеглихме отново, и позицията на слънцето тук, предполагам, че сме на доста мили източно от мястото, където бяхме преди няколко минути. — Погледна Пъг и добави: — Някъде в Кеш. Може би Върховете на Куор.

— Впечатлен съм — каза Пъг. — Като се има предвид, че — както твърдиш — досега не си бил тук.

— Не съм — потвърди Амиранта с дружелюбна усмивка. — Но като премерих ъгъла на слънцето и времето на деня и отчетох факта, че стоим на планински склон и гледаме надолу към морски бряг, няма много други подобни места. Може да не съм идвал насам, но обичах да залягам над картите.

— Това ли е моят експерт по демоните? — обърна се Пъг към сина си. — Къде го откри?

— Всъщност Каспар го доведе снощи — отвърна Магнус.

Амиранта се усмихна.

— Беше сутрин, когато напуснах Махарта.

— Махарта? — попита Пъг.

— Близо е до сегашния ми дом. — Амиранта изгледа двамата мъже и елфа и продължи: — Ако ще разговаряме, може ли да предложа да е някъде, където не е толкова задимено?

Пъг погледна питащо Темар и той каза:

— Вървете. Оттук лесно ще се върна в Баранор. — Роден и израсъл в Елвандар, Темар се бе преселил в Баранор с група свои сънародници, за да вдъхне живот на отмиращите Слънчеви елфи, малко племе елфи пазители, изпратени в планината преди векове от Властелините на дракони.

Верни на своя дълг, те бяха останали там въпреки последствията от това непосилно бреме. Когато Каспар от Оласко ги откри преди десет години, Слънчевите елфи почти не можеха да се защитят от банда чуждоземни твари, появили се неизвестно как на Мидкемия и настанили се на няколко мили от района, обитаван от елфите.

Сега много от гламредел, полудивите елфи, живели някога на север от Зъбите на света, се бяха преселили в Баранор, за да влеят свежа кръв в тамошното население. Темар беше от цуранския свят на Мидкемия, потомствен Тъкач на заклинания, пристигнал навремето подтикван от любопитство. Бе харесал това, което бе видял, и беше останал. Беше запленен от мистериозните свен’гар-ри и техните куорски пазители също като Пъг и останалите магьосници.

Да се разговаря с куорите бе трудно и изтощително, тъй като макар да изглеждаха примитивни, понякога дори простовати, в други случаи изказваха съждения, говорещи за дълбоко, вероятно фундаментално разбиране на света, надхвърлящо дори познанията на Пъг, който бе идвал да разговаря с тях и свен’гар-рите над сто пъти и макар че всеки път му се струваше, че започва да прозира в душите им, все още не можеше да сглоби цялостната картина. Беше убеден, че куорите не произхождат от този свят, макар да липсваха неоспорими потвърждения за това. В разговорите с тях рядко ставаше въпрос за време — те, изглежда, нямаха нищо против да живеят за момента и единствената им грижа бе защитата на свен’гар-рите.

Последните със сигурност бяха от друга планета, но по някакъв жизненоважен начин бяха свързани с Мидкемия. Не общуваха помежду си със средства, които Пъг разбираше или разпознаваше, а вместо това изпълваха пространството около себе си — или умовете на тези, с които общуваха — с музика. Музиката на свен’гар-рите не приличаше на нищо, което Пъг бе срещал през живота си, тя бе чисто и неподправено чувство.

Беше дошъл тук с идеята да остане по-дълго, за да изучава куорите и свен’гар-рите, но без съмнение появата на сина му и непознатия магьосник бе свързана с неотложни дела. А и нали сам бе помолил Магнус да му намери специалист по демони.