Връхлита страховит легион

Пъг кимна. По онова време студентите и преподавателите бяха доста консервативни. Със сигурност не биха сметнали за „достопочтен“ един магьосник, занимаващ се с призоваване на демони.

Амиранта продължи:

— Не бях изненадан, но бях леко разочарован. Не знаех кой те е обучавал и дали си бил нечий чирак, нито как се вършат тези неща на света на цураните. Подочух, че там си стъпил на Великия път на магията, както го наричат сега, но с братята ми бяхме отгледани от една луда вещица и научихме занаята по трудния начин. Разправят, че в Звезден пристан има много книги с безценни познания, свитъци, скрижали и дори чудесна колекция от изписани плочки и камъни, от които магьосниците учат това, което са открили други преди тях.

— Братята ми и аз нямаше на кого да разчитаме — продължи той. — Бяхме под влиянието на майка ни, която, смея да заявя, бе влязла в сговор с тъмните сили. Лудостта, ако питаш мен, се разрежда и отслабва с всяко родено дете. Сиди показваше признаци на безумие още като малък. Беласко е различен, но в гнева си става неконтролируем и лесно намразва някого. Аз също… имах известни трудности и не бих се посвенил да заявя, че допуснах доста грешки. Но научих, че да се биеш за несправедлива кауза и да се гневиш без причина ще навреди повече на теб, отколкото на другите. В края на краищата успях да открия моя малък, мирен къс от този голям свят, където да живея в спокойствие.

— Като измъкваш златото на богаташите? — попита Пъг.

— Ах, това ли? — рече Амиранта. — Виждам, че славата ми ме е изпреварила.

— Честно казано, малцина Укротители на демони живеят дълго. Това е един от проблемите, с които се сблъскваме.

— Проблеми? — попита чародеят.

— Ще ти обясня по-късно. Първо да чуем за онази случка, която те е накарала да ни потърсиш.

— Да смятам ли, че макар да си майстор на множество мистични изкуства, не знаеш много за демоните?

— Предположението ти е доста точно — отвърна Пъг, — макар че съм срещал и унищожавал голям брой от тези чудовища. — Реши да пропусне факта, че едно от тях едва не го бе убило.

— Пъг, не зная какъв си бил като дете, но аз бях любопитен. Кляках край някой мравуняк и го разравях с пръчка, за да видя как ще реагират мравките. Големият ми брат обичаше да гледа как животните умират, а средният — да причинява болка. В моя защита ще кажа, че заниманията ми като малък бяха почти безвредни — ако се изключат мравуняците. — Усмихна се, но като не видя никаква реакция, продължи: — Прекарвахме по-голямата част от времето си сами. Майка ни си имаше свои интереси и не се занимаваше дори с прехраната ни. Всъщност направо се изненадвам, че въобще оцеляхме. Майка ми се издържаше, като продаваше на местните билки и амулети и понякога правеше някое дребно заклинание. От съвсем малки ние тримата разбрахме, че присъствието ни в селото е нежелателно. Когато ходехме там, почти винаги ядяхме бой, ако просто не ни изгонеха. Веднъж насъскаха срещу мен кучетата. — Нави ръкав, за да покаже. — Ще нося този белег цял живот. Бях само на седем години.

— Тежко детство — обади се Магнус.

— В известен смисъл — съгласи се Амиранта. — Но пък така се научих да понасям трудностите в живота. Вероятно благодарение на това сега седя тук и разговарям с вас, вместо още преди години да съм украсил с червата си пещерата на някой демон.

— Любопитството ми ме отведе до една пещера на няколко мили от къщурката ни и там, изписани върху камъка, открих руни, оставени от древен шаман. Бях само на десет, но успях да доловя криещата се в тях сила. По това време бях научил някои неща от майка ми, дребни заклинания и врачувания, неща, които не биха направили впечатление никому, и все пак се смятах за малък гений, или поне майка ми казваше така. Братята ми ме намразиха още повече, понеже проявих таланта си толкова отрано. — Той въздъхна. — Както и да е, стоях сам в пещерата и изведнъж започнах да схващам смисъла на изписаното на стената. Не зная дали в онези руни не са се спотайвали някакви древни сили, или вродените ми способности са прозрели отвъд привидното значение, но реших, че съм открил нещо, с което мога да си играя.

— Повиках Налнар и запознанството ни бе доста бурно. — Магьосникът се позасмя. — Той не е зъл, поне не и в сравнение с побратимите си, но подобно на повечето демони може да е непредсказуем и агресивен. За щастие освен това бе доста млад и макар че успя да ми откъсне няколко кичура от косата, в края на краищата го подчиних… Прекарвахме доста време заедно, учейки се да разговаряме — демонският език е почти невъзможен за научаване от хората, без да се прибягва до магия, а по онова време уменията ми в мистичното бяха доста слаби. Виках го веднъж или два пъти седмично и се опитвах да науча разни неща от него.

Пъг и Магнус го слушаха с нескрит интерес.