Връхлита страховит легион

— Колкото повече се занимавам с демони — обясни чародеят, — толкова по-лесно ми е да ги усещам. Преди време не бих познал дали има демон дори в съседната стая. А сега мога да ги подуша от мили. Сигурно защото си имам работа с тях вече близо сто и двайсет години.

— Радвам се, че е така — каза Каспар. — Защото здравата ме бяха притиснали, а не съм тъй бърз с краката, както някога.

Пъг погледна към морето, над което се спускаше мрак, и попита:

— Кой ли ги е пратил все пак?

— Не зная кой е, но който и да е, не е бил голям майстор в овладяването на демони — каза Амиранта.

— Защо мислиш така? — попита Магнус.

— Това бяха дребни демони, семпли творения на стихията. Нито интелигентни, нито силни. Да ги пратиш на остров с могъщи магьосници като вас би било равносилно на това да насъскаш кучета срещу армия. — Той се огледа. — Било е само опит да се прикове вниманието ви или да ви намекне, че има някой, който знае за присъствието ви тук.

— Да се връщаме в къщата — рече Пъг. — Ще отворя бутилка вино преди вечеря — той погледна Магнус, — тоест преди да се прибере майка ти. Тя къде е?

— В Академията.

Пъг повдигна рамене.

— Доста се задържа там. — Обърна се към останалите. — Ако нямате нищо против, предлагам да вървим. Пътят не е дълъг, а свежият въздух ще проясни главите ни. А и напоследък ми се наложи доста често да сменям едно място с друго и ми се иска да се поразтъпча.

Никой не възрази и тръгнаха пешком към къщата в средата на острова.

14. Пазарлъци

Томас погледна към гората.

Под краката му се простираше домът, който бе обитавал през почти целия си живот. Гледката от кралските балкони бе зашеметяваща. Великите дървета на Елвандар бяха подредени по начин, който на пръв поглед изглеждаше хаотичен, но имаше модел, разкриващ се на наблюдателя след старателно вглеждане. Оттук Томас виждаше просторните поляни, из които децата играеха, учеха се да изработват лъкове, да дялат стрели, да шият дрехи и да приготвят храна. В далечината се различаваше хълм, на който щеше да бъде запален сигнален огън, ако се зададе опасност — традиция, спазвана от дълбока древност. От тази страна на Граничната река не се нуждаеха от предупреждения, тъй като само могъщ магьосник би могъл да проникне през гората в сърцето на Елвандар и намесата му щеше да се почувства от всички, които живееха по брега на езерото.

Израсъл в Крудий, Томас от малък се увличаше по разкази за подвизи и герои и си представяше, че ще стане велик воин и ще служи на краля, но съдбата го бе дарила с нещо много по-голямо от момчешките фантазии. Той беше наследник на бялата и златна броня на валхеру, а с нея и на познания, натрупани от същества, които отдавна бяха измрели. Беше виждал в паметта си хиляди неща, на които не бе ставал свидетел през живота си, ала същевременно изглеждаха, сякаш ги е преживял лично.

До него, загледан в красивия пейзаж, стоеше неговият стар другар, същият, който го придружаваше, когато намери бронята. Джуджетата и елфите открай време поддържаха хладни, но учтиви отношения, докато Томас не бе сложил ръка на бронята на отдавна умрелия валхеру Ашен-Шугар. Като техен съюзник, той бе спасил немалко джуджета по време на войната с цураните, а като превъплъщение на отдавна умрелия Властелин на дракони бе въвел почти сляпо подчинение сред елфите. По време на Войната на разлома между елфите от Елвандар и джуджетата от Сивите кули и Камен връх се бяха изградили тесни връзки, много по-близки и сърдечни, отколкото преди войната.

Вече от век, че и повече, Долган бе близък приятел на Томас, негов неизменен верен съветник с практически възгледи за света. Томас винаги се радваше на срещите със своя стар другар, макар сега това да не бе причината за неговото посещение.

След като предаде предупреждението на кралицата на елфите, Алистан от Натал отпътува, тъй като имаше много задачи, но Долган бе решил да остане. Бяха изминали почти шест години, откакто бе навестявал своите приятели елфите, и изпитваше нужда да поживее малко сред тях.

Познаваше Томас почти толкова добре, колкото Агларана и стария приятел на Томас — Пъг и бе усетил, че е обезпокоен от появата на чуждоземния елф.

— Тема за размисъл, а, момко? — Подхвърли той.

Томас винаги се усмихваше, когато Долган го наричаше „момко“.

— Именно.

— Знаех си, че нещо се готви, още в онзи ден в мините на Мак Мордайн Кадал, когато те заварих да ядеш риба с дракона. — Старото джудже се разсмя и допълни: — Това е разказ, равняващ се на сто подобни, разказани вечер край огъня. Но какво се случи след това, Томас? Цураните, онова, което те промени и ти стана… — Той кимна съчувствено. — Все пак накрая всичко се оказа за добро.

— Така ли смяташ? — попита прочутият воин.

— Ти направи много повече от обещанието да защитаваш сънародниците си, приятелю. Отгледа чудесен син и даде на една прекрасна жена любовта, която заслужава. Само това вече си заслужава. Но има и още, защото ти беше опора за своя народ.

Тук, в Елвандар, мирът остана запазен, докато в други части на света хората преживяха ужасни времена.