Връхлита страховит легион

— Когато Сиди уби майка ни, двамата с Беласко тръгнахме по свои пътища. При последната ни среща той ме обвини за смъртта на майка ни, макар че, сигурен съм, знаеше, че нямам никаква вина. Просто обича да стоварва вината на другите. Оттогава се срещахме няколко пъти и макар че се е случвало да разговаряме, в повечето случаи той се опитваше да ме убие. От близо столетие не съм виждал и двамата си братя.

Магнус и Пъг продължаваха да го слушат внимателно. Истинско чудо бе, че най-малкият брат бе оцелял, като се имаше предвид опитът на Пъг със Сиди.

— След като избягах от братята си, поех по широкия свят, а Налнар, моят дребен приятел демон, бе инструмент в борбата ми за оцеляване. Той е пъргав и хитър, близо две години крадеше разни неща за мен, например сладкиш от някоя витрина, панталони от простор или монета от купичката на просяк. И докато бях сам, той бе единственият, с когото можех да разговарям. От него научих доста неща за демонското царство.

— Спри за момент, ако обичаш — прекъсна го Пъг. — Мисля, че това са неща, които бих искал да чуят и други. — Обърна се към Магнус: — Погрижи се гостите да бъдат настанени удобно и ми съобщи, когато…

Амиранта внезапно се изправи креслото и възкликна:

— Демони!

— Какво? — попита Магнус.

— Къде? — подскочи Пъг.

— Тук, наблизо. — Амиранта стана и завъртя глава, сякаш се ослушваше. Сетне посочи на север. — Нататък. Не са далече.

— Откъде знаеш? — попита Калеб.

Амиранта го изгледа ядосано.

— Повярвай ми. — Обърна се към Пъг. — И са силни. Трябва да идем там. Веднага.

— Не север ли? — попита Пъг.

— Каспар — обади се внезапно Магнус. — Отиде на риба на северния бряг.

— Отведи ни там — нареди Пъг.

— И аз трябва да дойда — каза Брандос и се надигна. — Аз съм единственият въоръжен сред вас и зная да се бия с демони.

— Всички отиваме — отсече Пъг.

Магнус се пресегна, Пъг го улови за ръката, Амиранта и Брандос също протегнаха ръце, а Калеб застана между тях. Щом кръгът се затвори, Магнус произнесе заклинанието и изведнъж се озоваха на скалата над северния бряг на острова.

Каспар от Оласко се бранеше от две ужасяващи червени създания с криле като на прилепи, които използваха, за да отбиват ударите на меча. Беше ясно, че битката се води само от няколко секунди.

— Можеш ли да направиш нещо, Амиранта? — попита Пъг.

— Никога не съм виждал такива демони — отвърна чародеят. — Но имам нещо, което може да помогне. — Той бръкна в кесията си, извади един камък, хвърли го в краката на Каспар и викна: — Бягай към нас!

Каспар бе човек, привикнал към дисциплина. Замахна с всичка сила, принуждавайки чудовищата да отстъпят, обърна се и хукна към Пъг и другарите му.

Демоните се поколебаха за миг, а после от камъка внезапно бликна енергия и се оформи в едва забележима сфера. Двете твари отскочиха назад, през ръба на скалата.

Каспар стигна до групата и рече задъхано:

— Дойдохте тъкмо навреме.

— Още не сме приключили! — извика Амиранта.

Пъг кимна, махна на другите да отстъпят и доближи с решителна крачка ръба на скалата.

Двете червенокрили чудовища — приличаха на умалени версии на онова, което бе нападнало Оракула, ако се изключеха извитите им като на овни рога — се издигнаха над скалата. Пъг протегна лявата си ръка и вълна от енергия се стовари върху левия демон и го отблъсна. От дясната ръка на магьосника бликна сноп сребриста светлина, който обгърна втория демон като паяжина. Чудовището нададе предсмъртен вик, докато мрежата изсмукваше живота от тялото му.

Магнус застана зад баща си и запрати едно черно кълбо, което обгърна демона вляво. То потъна вътре в сферата, опита се да извика, но от гърлото му не излизаше нито звук. Амиранта изтича до него и каза:

— Това са стихийни твари, създания от въздух или огън. Не обичат да се докосват до земята.

— А какво мислят за водата? — попита Магнус и с едно движение на ръката прати демона високо над брега, откъдето той падна в морето. Чудовището изчезна под вълните с изригване на зеленикави пламъци и свистене на пара.

Пъг направи същото с втората твар и след миг над скалите се възцари тишина.

— Трябваше да ги позная — каза той. — Виждал съм такива край Звезден пристан, преди доста години.

— Връщах се от брега — заразказва Каспар — и тъкмо изкачих скалата, когато се появиха във въздуха. И като си помисля, че за малко да си оставя меча в стаята… — Той се разсмя. — Не знам дали бих могъл да ги удържа с рибарска пръчка. — Държеше дълга въдица, която изобщо не приличаше на оръжие за подобни чудовища.

Пъг погледна Амиранта. Чародеят изглеждаше замислен.

— Не ми прилича на случайност.

— И аз не мисля, че е случайност — съгласи се Пъг. — Брат ти?

— Не зная — отвърна чародеят. — Използвах един камък, който изработих така, че да отблъсква всякакви демони. Не съм ги атакувал с магия и нямаше как да почувствам нечия… — Затвори очи, сякаш бе наострил вътрешните си сетива. — Не, усещам само следи от доскорошното пребиваване на онези два демона.

— Как разбра, че са дошли? — попита Магнус.