Връхлита страховит легион

Томас кимна. Обичаше срещите с Долган, колкото и да бяха редки напоследък. Джуджето вероятно щеше да живее още поне стотина години, ако имаше късмет и някой се грижеше добре за него, но на този свят нямаше нищо вечно и дори дълголетните джуджета накрая го напускаха.

Напоследък Томас бе преследван от усещането, че ще се случи нещо лошо, че се задава някаква много могъща сила, която ще промени всичко, и то не към по-добро. И това предчувствие се бе задълбочило с пристигането на чуждоземния елф.

— Значи ще ни напуснеш, така ли? — обърна се Томас към Долган.

— Да, момко. Мисля да се разходя до Камен връх и да навестя Ханорн. Доста му станаха годинките и сигурно вече рядко излиза. Искам и да си побъбря със сина му Локлан за туй-онуй. Джуджешки работи, нали разбираш.

Томас кимна.

— Разбирам. Искаш ли да ти правя компания по пътя? — Томас се боеше да не обиди стария си приятел, като му предложи охрана. В края на краищата джуджето бе дошло дотук чак от Сиви кули, придружено единствено от Алистан.

— Не. Пътят не е дълъг, а и ми трябва време да помисля. Освен това да се движиш из тукашните земи вече е доста безопасно, откакто ти прогони Тъмното братство на север. Таласъмите по тези места може да са глупави, но не чак толкова, че да ме нападнат. — И потупа окачения на колана му легендарен чук.

Томас се засмя. Долган бе намерил Чука на Толин, знака за неговата кралска власт, в същата пещера, в която момчето от Крудий бе открило бронята в бяло и злато.

Могъщата броня, осигурила му връзка с далечни предци, сега бе прибрана на сигурно в покоите му, до церемониалните одежди и скъпоценните камъни на жена му. За Томас се говореше, че е най-могъщото същество на този свят, и вероятно можеше да се равнява единствено с приятеля си Пъг, чиято магия бе като природна стихия. Ала дори могъществото на Томас и магията на валхеру не му даваха способността да вижда в бъдещето.

— В такъв случай на добър път, стари приятелю — рече Томас.

— И на теб също всичко добро, момко.

В този момент се появи Агларана и Долган възкликна:

— Ах, красавице. Тъкмо ми спести усилието да те търся, за да ти кажа довиждане.

— Тръгваш ли, Долган?

— Да, ще ида до Камен връх и после се прибирам у дома, преди моето момче съвсем да е оплескало нещата.

— В такъв случай лек път и дано скоро пак ни гостуваш, приятелю — рече тя.

Той се поклони и излезе.

Томас отново се загледа към гората долу, а жена му известно време гледа него. Познаваше настроенията му и го обичаше толкова дълбоко, че понякога сама не вярваше в чувствата си. Беше обичала първия си съпруг, последния крал на елфите, но това бе бавно изградило се чувство, обич, възникнала от необходимостта, тъй като съдбата й бе отредила да бъде до него. Ала още първия път, когато видя в Томас мъжа, в нея се събуди страст, каквато не бе познавала през живота си. Оттогава те бяха едно цяло и тя веднага се досети, че в момента той мисли за новопоявилия се елф.

Знаеше, че е разтревожен.

Агларана, кралица на елфите и съпруга на Томас вече близо век, застана до него и го прегърна. Жест, който винаги му действаше успокоително.

— Какво те мъчи, съпруже?

Той се обърна и я дари с усмивка, заслепен от красотата й.

— Казвал ли съм ти напоследък колко си хубава? — попита и очите му блеснаха.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Всеки ден, милорд.

Той се намръщи.

— Е, ако ти е досадно…

— Не — прекъсна го тя. — Приятно ми е да го чувам колкото и пъти да го повтаряш.

— Загрижен съм — призна той.

— Зная. И причината е нашият гост.

Томас кимна и каза:

— Нямам ясни спомени за Ашен-Шугар. Доста неща изникваха в съзнанието ми през годините, но има и празнини. Сред всичките ми спомени за еделите няма елф на име Гуламендис.

— Той е много странен — съгласи се кралицата. — Моределите приличат на нас, но този елф е… различен.

— Долган каза, че ако не били ушите, щял да прилича съвсем на човек.

Агларана се разсмя — приятен музикален звук, който погали слуха на Томас.

— Любов моя, толкова ли дълго живееш сред нас, че си забравил как изглеждат хората?

Той се усмихна.

— Аз съм такъв, какъвто съм. Да, родил съм се човек, но това беше много-много отдавна. Само нашият син Калис разбира какво е да живееш между един и друг свят.

— Благодаря на предците, че Калис намери Елия и синовете й.

— Така е — кимна Томас. — Семейството може да има душа. — Мислеше за своето и как за малко да се увлече по безумието на Властелините на дракони. Жена му и неговият син бяха котвата, която го бе задържала да не се поддаде на ужасяващия гняв и изгарящото желание да властва. Сега синът му имаше същото основание да живее — семейство, което обичаше дълбоко и искрено.

Томас замълча и Агларана зачака търпеливо. След няколко минути, през които двамата се наслаждаваха на близостта си, Томас каза:

— Любов моя, ти управляваш в Елвандар и всички решения трябва да са твои. И все пак, като пълководец, не мога да не се безпокоя.

— Разбирам и винаги съм се вслушвала в съветите ти.

Той се усмихна.

— Винаги?

Тя му отвърна с усмивка.

— Е, в повечето случаи.