Връхлита страховит легион

Томас кимна. За всички, прекарали живота си в Елвандар, елфите, обитаващи страната на север от Зъбите на света, известни като гламредели, бяха варвари, почти примитивни като океделите, живеещи отвъд океана и възприели много от обичаите на хората.

— Разбирам защо ни се струват толкова чужди.

— И въпреки това те са част от нас — рече старият елдар. — Разполагат с познания, които ние отдавна сме изгубили, както и ние пазим неща, които те нямат. И двата народа ще извлекат полза от това единение.

На лицето на Томас обаче се четеше съмнение. Благодарение на спомените от Властелина на дракони разбираше добре за какви познания става дума и си даваше сметка, че някои от тях е най-добре да останат забравени. Помисли още малко, после попита:

— Той разтревожен ли е от присъствието ми?

— Може би — отвърна Акайлия. — Гуламендис разпитва за теб, но както би го сторил всеки новодошъл. Страхът и любопитството му са уравновесени. Нещо друго го плаши, не скритата в теб природа на валхеру и опасността да властваш над неговите сънародници.

— Всъщност — продължи старият елф с усмивка, — макар че го прикрива, той е сигурен, че ще се провалиш, ако се опиташ. Тези елфи са наистина прекалено арогантни и се смятат за висша раса.

— Ние никога не сме се държали така — посочи Агларана.

— Вярно е, ваше величество. Но не мога да кажа същото за моределите.

Томас кимна, а кралицата каза:

— Трябва да призная, че си прав.

— Моределите са били раболепни домашни роби, принудени да създадат по заповед на своите господари и за тяхна прослава Сар-Саргот и неговия двойник Сар-Исбандия — припомни им Акайлия.

Томас поклати глава.

— Да не би да намекваш, че сме срещнали раса на елдари с амбицията на моредели?

— Не съвсем — отвърна Акайлия. — Би било твърде просто. Тези елфи, тези Звездни елфи, са всъщност нещо много по-опасно. От думите на Гуламендис останах с впечатлението, че той е нещо като техен представител. Те са по-едри от нас и мисля, че ни надминават по физическа сила. — Усмихна се и кимна на Томас. — С ваше изключение, милорд.

Томас също кимна, но по изражението му личеше, че не смята забележката за важна. Въпреки магичната си сила той беше лишен от суета. Беше преживял и причинил твърде много страдания, за да се смята за нещо повече от късметлия. А фактът, че някои от тези, които бяха пострадали от него, му бяха простили, го бе направил истински скромен.

— Има и още — продължи Акайлия. — Неговата магия е… тъмна.

— Така ли? — попита кралицата.

— Не съм го виждал да използва заклинания, но го долових в него. Той задава въпроси. Проницателен е, надарен с остър ум, но има нещо, което ме безпокои.

— Мен също — призна Томас. — Той вещае опасност.

Кралицата и Акайлия погледнаха бойния вожд. Томас продължи:

— Не мисля, че опасността е стаена в него, но има нещо, което крие, нещо, което може да бъде опасно.

— Той е странен — съгласи се кралицата. — Някак си не усещам родствена връзка с него.

Акайлия кимна и каза замислено:

— Таределите са се променили прекалено много за времето, докато са живели сред звездите. Той нарече нашите дървета „звезди“. Когато не е с Тъкачите на заклинания, се скита из гората, докосва стеблата и се държи така, сякаш ги смята за живи.

— Може би и ние сме странни за него, както той за нас — рече Агларана. — Смятаме, че не сме се променили от времето на Войните на хаоса, но това вероятно не е истина. — И погледна мъжа си, защото знаеше, че Томас има спомени от онези дни.

— Вие сте по-силни, по-благородни и по-единни със света около вас. — Той извърна очи към гората под тях. — И по-извисени. Таределите също са претърпели развитие, но в друга насока.

— Той говореше за градове — каза Акайлия. — Големи градове от камък и стъкло, с дебели стени и високи зидани кули. Елфически градове.

— Звучи странно за моите уши — промърмори Агларана.

— Той крие разни неща — продължи Акайлия. — Но освен това казва други, които предполага, че вече знаем, например че техните Тъкачи на заклинания работят с камък, скала и кал, тъй както нашите умеят да налагат магията си върху гората, а други командват огъня, водата и въздуха.

— Елементалисти — каза Томас. — Сега си спомних. Когато били завладени от лудостта на Дракен-Корин и построили първия си град в Сар-Саргот, валхеру дарили тази магия на избраници сред техните строители. — Обърна се и видя, че кралицата и Акайлия го гледат внимателно. На устните му затрептя усмивка. — Нали не мислите, че валхеру биха си изцапали ръцете, като помагат да се построи цял един град?

— А какво е станало с тези, които са построили Сар-Исбандия? — попита Акайлия.

Томас сви рамене.

— Тези, които останали там и които станали моредели, изгубили уменията си. Магьосниците им никога не са се отличавали с особена сила, нито са били заплаха за нас. — Пое си дъх и продължи: — Което ми говори, че таределите може да са повече моредели, отколкото едели.

— Ние сме едели — посочи Агларана.

Акайлия склони глава в жест, който двамата разчетоха като „ще ми се да беше така“.