Връхлита страховит легион

— О, древни — произнесе Гуламендис почти шепнешком.

Томас вдигна ръка и Укротителят на демони млъкна.

— Гуламендис, да преминем към същината на въпроса.

— Господарю. — Таределът сведе глава. Макар да се извисяваше с почти педя над Томас, се чувстваше пред него като дребосък.

— Това е Свещената гора — продължи Томас. — Сърцето на Елвандар и фундаменталната същност на твоята раса, която е започнала пътя си оттук.

Гуламендис се огледа и изведнъж осъзна, че от тази гора са произлезли и фиданките на Звездите. За първи път виждаше началото на величествените дървета, почитани от Народа. Не се съмняваше, че неговите предци са изкоренили Седемте звезди от това място, преди да ги отнесат на Андкардия.

— Да — рече Укротителят на демони.

— Оттук са започнали еделите — продължи Томас.

— Да — повтори Гуламендис.

— Време е да говорим открито. Защо си тук?

Таределът местеше поглед между Томас и дърветата.

— Имам причини за това, което върша, лорд Томас — рече накрая. Пое си дълбоко дъх: — Бягаме от орда демони, които пометоха колонизираните от нас светове. — Погледна Томас в очите. — Колко елфи живеят тук?

Томас помисли малко.

— В сърцето на Елвандар поне десет хиляди.

— А по целия свят?

— Можем само да предполагаме, но моределите на север вероятно са поне два пъти повече.

— Има ли и други?

— Отвъд морето някъде към пет хиляди окедели, повечето от които се преселиха тук.

— Около петдесет хиляди са разпръснатите племена на еделите — рече Гуламендис, протегна ръка и опря длан в бронята на Томас, сякаш имаше нужда да се подпре на нещо. Сетне продължи с пресипнал от вълнение глас: — Ние бяхме милиони! Ние бяхме елдарите! Бяхме много повече, отколкото можете да си представите, Повелителю на дракони.

Отдръпна ръка и се обърна. В очите му блестяха сълзи.

— Все едно гледам в миналото. — Гуламендис протегна ръце. — Никога вече няма да си върнем това, което изгубихме. Никога вече няма да живеем сред дърветата. — Той посочи горичката. По страните му се стичаха сълзи. — Колкото и да са красиви тези дървета. Ние се променихме. — Изведнъж извърна глава и втренчи очи в Томас. — Никога няма да дойдем в тази гора и да помолим да ни приемете, тоест да се „завърнем“. Моределите бяха последните от нас, наричаме ги Забравените, защото те са били слугите, на които им е било позволено да ни служат, да служат на елдарите! Те са ни завиждали, защото сме били по-добри от тях! Сигурно си спомняте това!

Томас кимна. Откакто бе облякъл бронята в бяло и злато, в него се бяха пробудили спомените на валхеру, задействани от дума или случка. Спомените му за отдавна умрелия Ашен-Шугар не бяха пълни, но той знаеше, че много от нещата, които казва Гуламендис, са верни.

Гуламендис отново разпери ръце.

— Господарю, вие и вашите събратя сте позволили да се случи това. Тук елфите са станали служители на валхеру! Без това ние щяхме да сме нищо. — Изгледа смело Томас. — Ние го имаме с нас! Изкоренили сме седем фиданки, загърнали сме корените им в пелени като грижовни майки и сме ги отнесли по мост към друг свят. Това пътуване се е превърнало в началото на нашата история. Преди него… — той отново махна към горичката — тази гора беше само мит, защото сме пристигнали на Андкардия само с онова, което сме взели със себе си: седем фиданки и малко познания. Засадили сме тези седем дръвчета, нашите Звезди, и около тях сме построили своя дом. В началото сме вдигнали колиби от дърво и животинска кожа, но скоро сме покорили нашия нов свят и сега градовете ни не могат да се сравнят с никои други. Ние сме горда раса, господарю, ала сме си заслужили тази гордост.

Томас кимна.

— Гуламендис, не поставям под съмнение кои и какви сте вие. Искам само да знам каква е причината да дойдете тук. Ако не е за да търсите убежище от Демонската орда, тогава каква е?

— Да открием начин да спасим това, което е останало от Клановете на Седемте звезди.

— Обясни — рече Томас и скръсти ръце.

— Няма да оцелеем, ако Демонският легион ни последва на Мидкемия. Никой няма да оцелее тук.

Томас мълчеше и го гледаше хладно.

— Имаме нужда от вас, от хората и джуджетата. Имаме нужда от всеки, който може да се опълчи на Демонския легион.

Томас помълча, после попита:

— Защо просто не ни обясни всичко това веднага?

— Трябваше да… — Той млъкна, огледа отново дърветата и продължи: — Усещам, че ме зове. Толкова е… силна. Гледам те, валхеру, и се страхувам и мразя всичко, което отеква в съзнанието ми. Мисля, че… Когато двамата с брат ми и още неколцина съставяхме този план, си давахме сметка, че трябва бързо да се свържем с обитателите на този свят, нашата Родина, и да се обединим с тях срещу идещия Демонски легион. Вие сигурно си спомняте ясно времето преди хаоса, когато боговете са се носели в небесата и Властелините на дракони са ги предизвиквали. В онези времена таределите са били първи сред вашите служители.

Томас затвори очи, но след миг ги отвори и погледна Гуламендис.

— Елдарите бяха нашите най-доверени помощници.

Гуламендис не пропусна да забележи, че Томас използва думата „нашите“.