Връхлита страховит легион

Спомените й се връщаха. Намираше се в храма в Итра. Беше стигнала дотук полумъртва от изтощение, конят й не бе в по-добро състояние. После вече не помнеше.

— От колко време съм тук?

— Почти едно денонощие — отвърна гласът. Беше на мъж. Ръката му пусна китката й и след това се премести под тила и раменете й, за да й помогне да седне и да отпие глътка вода.

Тя огледа коленичилия до нея мъж. Едър, но не пълен. Носеше тъмносиня туника и черни панталони от хубав плат, а ботушите му бяха от фина кожа. Не носеше оръжие. Чертите му бяха обикновени, но в черните му очи имаше нещо, което й казваше, че не бива да го подценява.

— Кой си ти? — попита тя отпаднало.

— Зейн.

Тя отпи още глътка.

— Само Зейн?

Той сви рамене и се усмихна. Държеше се прямо и уверено. Очевидно беше опасен.

— Е, ако толкова настояваш, имам и няколко титли, една от Ролдем, друга от Островното кралство, и мисля, че ми оказаха подобна чест и в Кеш, но не съм сигурен. Така че Зейн ще свърши работа. — Той се обърна и посочи няколко фигури при вратата. — Монасите ми казаха, че ти си Сандрина и че си Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите. Това вярно ли е?

— Да — отвърна Сандрина. — Предполагам, че си безвреден, инак братята нямаше да те допуснат до килията ми, докато съм в безсъзнание.

Той се направи на обиден.

— Безвреден? — Поклати глава. — Вярно е, че теб не те заплашвам с нищо, но чак пък безвреден… — Въздъхна и приседна до нея. — Трябва да си почиваш, но преди отново да заспиш, има някои неща, които искам да те попитам.

— Може би ще трябва да почакат… — рече тя, усетила, че отново изпада в несвяст.

Когато се свести, Зейн все още бе в килията, но беше облечен различно. Светлината от прозорчето също бе с друг оттенък — сивкав.

— А, събуди се — рече Зейн. — Искаш ли вода?

— Да, благодаря. — Тя взе купичката, отпи и попита:

— Та кой си ти?

— Зейн.

— Това го чух. Имам предвид кой те е пратил.

— А, ясно. Аз съм приятел на отец-епископ Крийган. Всъщност сподвижник ще е по-точна дума.

— Но не си от Храма.

— Не съм. Предпочитам да се моля на Банат или Рутия, когато изобщо се моля. — Усмихна се. — Опитвам се да не попадна сред онези, които се нуждаят от намесата на Дала.

— И като сподвижник на отец-епископа — каза тя, като се надигна на лакът, — предполагам си тук, за да разбереш какво съм научила?

Той бръкна под леглото и извади сгънато одеяло. Нагласи го зад гърба й, за да й е удобно, и каза:

— Да. Стига да ти се говори.

— Малко съм гладна, но може да разговаряме и преди да се нахраня.

Той кимна и излезе да говори с някого отвън, а Сандрина се огледа. Някой я бе измил и й бе превързал раните: още я сърбяха, но както когато заздравяват. Бяха я облекли в бяла риза от лен и косата й миришеше на чисто.

Беше полумъртва, когато стигна града. Бе яздила цяла седмица, без почти никаква храна освен горски плодове, от които после повръщаше.

Всъщност спомените й от пътуването бяха доста смътни. Помнеше когато стигна хълма, от който се виждаше Итра, и после нищо, докато не я спряха на портата. После я заведоха в храма и тя се опита да говори с някого, но изгуби съзнание.

Раните й бяха позаздравели, но беше отслабнала ужасно. Все пак се беше добрала дотук и не се съмняваше, че Богинята е бдяла над нея.

— Значи работиш за Крийган — каза тя, когато Зейн се върна. Всичко я болеше.

— По-точно е да се каже, че работя с него — поправи я Зейн. — Или за хора, които работят с него. — Един монах влезе с поднос, остави го в скута на Сандрина и докато тя ядеше, Зейн продължи: — Напоследък орденът ви не разполага с достатъчно хора и средства и изглежда, по тези места ти си единственият Непреклонен рицар. Та затова епископът реши да те държим под око.

— Просто защото по случайност си бил в Итра?

— Не точно. Пратиха ме тук. Както и други хора в Досра, Мин и Стрелата, в случай че идеш там. Ако до седмица не бяхме получили вест за теб, щяха да пратят хора и на север. Има основания да смятаме, че се случва нещо сериозно в онова селце, където те пратиха…

— Акракон — уточни тя, млъкна и се зае с храната — зеленчукова супа и хляб. Не смяташе, че този мъж, тук, в манастира, независимо че намекваше, че е свързан с Храма в Крондор, може да е заплаха за нея. Както сам бе отбелязал, наблизо нямаше други представители на ордена — това място бе твърде отдалечено от политиката и интригите на Храма.

Зейн разбра, че няма да отговори, и продължи:

— Както и да е. Можеш да докладваш лично на отец-епископа, ако желаеш. Не съм получавал нареждания да те разпитвам подробно. Моята работа е само да се погрижа да се прибереш безпрепятствено, за да можеш да ни докладваш за наученото.

Тя се зачуди кои ли са тези „ние“, за които говори — Храмът, отец-епископът или господарите, на които служи този Зейн.

— Добре. Значи ще яздите с мен до Крондор?

— Не точно — отвърна той с усмивка. — Но първо се наяж.

Тя се намръщи и продължи да яде. Когато свърши, той отнесе подноса, а като се върна, я завари права.

— Още съм слаба — призна Сандрина.