Връхлита страховит легион

— Би било чудесно — заяви Томас, — ако всички племена на еделите бяха обединени. — Погледна към съпругата си. — За всеки моредел, който намери пътя към нас и който се върна тук, изоставяйки Тъмния път, сме избили поне десетина. В природата им е да търсят силата. — Погледна Акайлия. — И изглежда, че таределите са намерили тази сила.

— Какво предлагаш да направим, съпруже? — попита кралицата.

— Мисля, че е дошло време да си поговорим на четири очи с нашия гост. — Той се обърна към Акайлия и каза: — Помоли Гуламендис да дойде на среща с мен при Свещената гора.

Възрастният елдар се поклони леко, после по-дълбоко пред кралицата и излезе. След като той си тръгна, Агларана попита:

— Защо Свещената гора, Томас?

— Струва ми се, че Гуламендис се бори с нещо. Не мисля, че знае какво е, ала на този свят няма друго място, което да вдъхва повече сила на който и да било елф от Свещената гора. Акайлия каза, че Гуламендис бил запленен от древните дървета.

— Разбирам — кимна тя.

Томас въздъхна дълбоко.

— Мисля, че ще трябва да го побутнем още малко.

Тя го изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше, за да облече бронята в бяло и злато.

Гуламендис последва елфката, пратена да го отведе за срещата с лорд Томас. Беше типична представителка на своя народ, макар и твърде крехка за неговия вкус. Повечето таределки бяха високи колкото мъжете си и доста силни. Докато тази женска бе привлекателна по друг, по-примитивен начин.

Излязоха на една горска пътека, която ги отведе на известно разстояние от сърцето на Елвандар, встрани от величествените дървета, които Укротителят на демони познаваше като „звезди“. Когато стигнаха една поляна, тя спря и каза:

— Лорд Томас скоро ще дойде.

— Благодаря ти — отвърна той и тя си тръгна.

На пръв поглед наоколо нямаше нищо забележително, но той усещаше лек и постоянен прилив на енергия. Не беше нещо, което незабавно да отличи, ала му се струваше странно познато, сякаш долавяше ехо на песен, която не можеше да си спомни. Отново си припомни за неотложните задачи, будещи постоянно тревогата му — трябваше час по-скоро да установи връзка с тези примитивни елфи и да ги използва, за да съберат съюзници срещу Демонския легион, ако той последва таределите и на този свят. Не се съмняваше, че рано или късно това ще се случи.

Вината, която стоварваха върху него и други, изучавали науката за демоните, беше неоснователна — нито той, нито някой от останалите таределски магьосници бе отговорен, че демоните бяха достигнали първата гранична колония на един свят на име Естандарин. Със сигурност не по вина на някой Укротител на демони колонистите не бяха успели да разрушат портала навреме, тоест преди демоните да достигнат транслокационния възел в град Шадин на Дастин-Барин. Оттам те се бяха разпространили като метастази, поразявайки останалите таределски светове.

В началото таределите бяха сигурни, че ще могат да разгромят нападателите, защото досега не бяха познали поражение в нито една война. Но демоните сякаш нямаха край и въпреки огромните загуби, които понасяха, продължаваха да прииждат.

Укротителите на демони знаеха истината, но никой в Съвета на регента не искаше да ги чуе. Някъде, вероятно на Естандарин, имаше портал, през който демоните нахлуваха в тази реалност. Гуламендис се бе опитал да намери други Укротители на демони, с които да обсъди този въпрос, но след години на изолация и преследване бяха останали малцина и беше невъзможно да се състави достоверна картина на демонското царство.

Той знаеше само това, което бе открил през годините изучаване на шепа обучени демони. Но каквато и да бе истината за проникването на демоните в тази реалност, Гуламендис бе сигурен, че по някакъв начин те ще последват таределите на Мидкемия. Дори и да грешеше, нямаше вреда в това да сключат съюз с тези елфи и да им позволят да служат на общата цел. От друга страна, не можеше да не признае, че усеща нещо в тази кралица, тази Агларана. Може би тя наистина бе наследница на древен род, защото когато се срещна с нея, Гуламендис почувства нещо дълбоко и… истинско. А също и гората — беше нова за него и същевременно му се струваше толкова позната.

Сякаш прочел мислите му, един глас зад него произнесе:

— Това е древната Родина.

Гуламендис се обърна и се стресна като от физически сблъсък. Томас, Главният боен вожд на Елваднар, стоеше зад него, облечен в броня от бяло и злато. Златният дракон върху нагръдника му заслепи Укротителя на демони и когато най-сетне погледна Томас в лицето, той съзря там нещо, което не бе видял на Съвета на кралицата. В този мъж се спотайваше древна сила и сега той й позволяваше да си проличи.

Укротителят на демони потрепери, в него се пробудиха дълбоко заложени в сънародниците му инстинкти и той осъзна, че е едновременно ужасен и изпълнен с благоговение. Трупаните с поколения арогантност и чувство за превъзходство изчезнаха в миг. Опитът му с Демонския легион го бе накарал да се усъмни в превъзходството на елфите, но дори един поглед към това същество, това превъплъщение на древна сила, го смаза.