Връхлита страховит легион

Сандрина се запрокрадва към лагера. Изтощени от следобедното кръвопускане, монасите, членове на жестокия култ, се бяха прибрали в кожените си шатри, а войниците — в колибите. Сандрина се приближи до най-голямата, онази, която приличаше на къща, и долепи ухо до стената.

— Помниш ли кръчмата в Ролдем? — чу нечий глас.

— Коя кръчма? В Ролдем е пълно с кръчми — отвърна друг.

— Знаеш коя. Онази, в която играехме на лин-лан и ти се сби с един моряк от Кралския флот, който се опита да прибере част от залога си, когато мислеше, че никой не го гледа.

— А, да. Та какво? — отвърна другият.

— Там правеха едно задушено агнешко с грах и още нещо в него — някаква подправка. Направо да си оближеш пръстите.

— Да, сещам се. И лук слагаха. Много лук. И какво?

— Ами яде ми се, какво.

Намеси се трети глас:

— Може да седите цяла нощ и да си говорите за вкусни манджи, но това няма да промени нищо. — Третият глас бе нисък и дрезгав и несъмнено излъчваше авторитет. Това беше гласът на главатаря. Сандрина си даваше сметка, че рискува живота си, като стои тук. Но пък никога не й бе липсвала дързост, а и се нуждаеше от оръжия, броня и кон, за да оцелее при връщането в Игра.

— Тъй де — рече първият глас.

Мъжът, когото Сандрина смяташе за главатар, продължи:

— Не виждам друг начин. Трябва да ги избием колкото се може по-бързо, преди да започнат да използват магия, после да вземем каквото можем и да се махнем оттук.

— Тъй де — повтори първият глас.

Но вторият се намеси:

— Дори след смъртта на Пърдън останалите са все тъй опасни, а и да не забравяме Беласко. Не прилича на човек, склонен да забрави измяна. Пък и ни плати със злато.

— Плати ни със злато — потвърди главатарят, — за да поддържаме тук реда. Но не и за да пием демонска пикня. Ние не сме като тях. Може да сме кучета, но сме свободни кучета, а не негови.

В стаята се възцари мълчание. Сетне главатарят продължи:

— Има и друго. Един от старчоците от Стрелата ми разказа за една шайка като нашата, пратена тук преди десетина години. Разправяше, че доплавали дотук от Островите на залеза, заредили се с провизии и после продължили към Върховете.

— Какви върхове? — попита първият глас.

— Върховете на Куор, идиот такъв.

— О, не знаех — рече извинително първият.

— Как може да прекараш четири месеца на лагер в едно място и да не знаеш как се нарича?

— Никой не ми е казвал!

— Онази случка с момичето с бронята — заговори главатарят. — Като си помисля, няма начин да не е храмов рицар.

— Е, и? — попита вторият глас.

— Ако някой праща тук рицар да разследва какво става, нещата не са никак добре. — За кратко настъпи тишина, после той продължи: — Съгласих се да тероризирам местните и ако се наложи, да видя сметчицата на някой тукашен констабъл, пък даже и да е дошъл от Итра. Но ще ви кажа, че съм виждал как се бият храмовите рицари. Преди десетина години в Кеш имаше един култ към смъртта, почитателите му се бяха настанили в Хансулийското пристанище. От Лимс-Крагма дойдоха няколко рицари и последствията бяха страшни. Помагат си с магия и не вземат пленници. Изклаха всички почитатели на култа като агнета.

— Магия! — рече първият глас, сякаш изричаше проклятие.

— Но пък златото си го бива — посочи вторият.

— Не и ако си мъртъв. Не можеш да му се радваш тук, трябва да идеш в някой град, където няма и да те погледнат, ако в джоба ти не дрънкат жълтици.

Отново се възцари тишина, сетне вторият глас попита:

— Какво ще правим?

— На заранта, преди другите да станат, искам да събудите Блайкени, Уолъс, Гаргън и онзи дребен безпощаден плъх Алистар. Ще ги ударим внезапно и с всичка сила и ще им видим сметката, преди да са се събудили. Сетне ще се разправим със селяците, вземаме каквото си заслужава и поемаме на юг. Не зная за вас, но аз се качвам на първия кораб, без да ме е грижа накъде отплава. Може да ида чак в Новиндус. Или на Островите на залеза. Защото ще ви кажа, че се задава нещо лошо, и не ми се ще да се забърквам в него. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкоз по-добре.

— Ами златото? — попита вторият глас.

— Нали трябваше да е в Пърдън — рече главатарят.

— Магьосникът? — попита първият глас.

— Да — отвърна главатарят. — Та ако никой не му е тършувал из нещицата, след като го разкъсаха, задето не призова правилния демон, трябва още да си е там.

— Колко е? — поинтересува се вторият глас.

— Какво значение има? — попита главатарят. — Злато е, приемат го навсякъде. Ако на някое от момчетата не му харесва, нека остане тук и да види кого ще прати Беласко в замяна на Пърдън. И нека обяснят на следващата орда кръвопийци какво е станало с предишната.

— Хубаво — рече вторият глас. — Време е.

— Не — възрази главатарят. — Ще изчакаме да се развидели. Трябва да сме на седлата по светло и да поемем на юг.

— Колко остава до изгрев-слънце? — попита вторият глас.

Сандрина погледна нагоре към втората луна и сама си отговори.

Имаше час да измисли какво да направи.

13. Конклавът

Сандрина си пое дълбоко дъх.