Връхлита страховит легион

Дните продължаваха да се редят един след друг и най-сетне усещането й за хода на времето се върна. Нямаше представа колко дълго е лежала в пещерата, но предполагаше, че са минали три седмици, може би дори месец. Тялото й бе покрито с белези, някои от грубия конец, с който я бе зашил отшелникът. И друг път за нея се бяха грижили разни целители — от опитните майстори на Храма до прости селски врачки с техните билки и отвари. Ала никога досега не се бе възстановявала от по-тежки рани в толкова примитивни условия.

Когато почна да вади конците от зарасналите рани с игла, изработена от рибешка кост, си помисли, че трябва да благодари на отшелника, както и на Богинята — и че може би трябва да включи в благодарностите си и Рутия. Това, че бе жива, бе несъмнено доказателство за съществуването на добронамерена сила, която бди над нея.

Докато отшелникът се прибере, бе извадила почти всички конци, до които можеше да стигне. Протегна му иглата от рибешка кост и кимна към гърба си. Той се приближи, наведе се и с опитни движения измъкна конците от раната. Сандрина усети, че по гърба й се стекоха няколко капки кръв, но поне вече можеше да се движи, без шевовете да се опъват.

Навлече примитивната рокля, която й бе ушил старецът, и каза:

— Така е много по-добре.

— На твое място бих почакал още малко. Някои от раните са доста дълбоки.

— Познавам добре тялото си — успокои го Сандрина. — Ако бях почакала още малко, шевовете щяха да започнат да се врязват в кожата. А ти нямаш голям избор от хирургични инструменти тук.

Кой знае защо, това му се стори смешно и той се разсмя.

— Някога имах. — Изведнъж се сепна и наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо. — Дали съм имал?

Каквото и да бе сполетяло този човек много отдавна, беше изгубено безвъзвратно, дори за него. Трагедия, болест или отмъстителен бог, каквато и да бе причината, спомените му бяха изтрити. Но от друга страна, той бе проявил към нея загриженост, каквато не можеше да се очаква от непознат. Би искала да му се отплати по някакъв начин, но нямаше нищичко. Беше я намерил гола както в деня, когато се е родила. И все пак не можеше да остави този въпрос нерешен.

— След като си уредя сметките с моите убийци, бих ли могла да направя нещо за теб?

Той помисли малко, после каза:

— Искам да имам истинско гърне. — Изведнъж очите му се разшириха от вълнение и той възкликна: — Не! Чайник! — Кимна енергично. — Да, хубав железен чайник! — Хрумна му нова мисъл. — И нож също! Нож, за да мога да чистя рибата. Да, това ще е чудесно.

Сърцето й се сви. Желанията му бяха толкова скромни и благодарността му дори само задето му бе обещала я трогна.

— Ще ги имаш, и дори повече — прошепна тя.

В пещерата се възцари тишина. Мъжът хвърли още съчки в огъня. Навън слънцето се спускаше към хоризонта и мракът бързо се сгъстяваше. Тя легна по гръб и затвори очи. Имаше нужда от почивка. Най-много след ден или два щеше да напусне тази пещера — имаше едни хора, хора с черни шапки, които трябваше да умрат.

Сандрина премести тоягата в другата си ръка. Тоягата бе единственото й оръжие и тя се чувстваше гола и беззащитна в кожата от видра, която носеше. Едно е да спиш завита с нея, друго — да е единствената броня, с която разполагаш.

Вече пристъпваше съвсем уверено, укрепила силите си, доколкото това можеше да стане с диета от раци, миди и коренища. Жадуваше за свястна храна, но знаеше, че по-важното е първо да си върне дрехите и оръжието и да се разплати за новите белези, които носеше по тялото си. Надяваше се, че с коня й всичко е наред — това бе едно от най-добрите животни, които бе имала. Беше не само млад и енергичен, но можеше да е зъл и агресивен към противниците й.

Приближи странноприемницата отзад, от последното място, което помнеше и което бе логичната начална точка за преследването на нейните нападатели. Надяваше се, че Енос и семейството му не са пострадали, въпреки че се бяха оказали наистина неприятни хора.

Не се виждаха светлини. Беше по здрач и ако нямаше пътници, Ивет щеше да е в кухнята и да приготвя вечеря за мъжа си и синовете им. Но когато доближи прозорчето, вече предчувстваше, че със семейството не всичко е наред. Изтича при задната врата на къщата. Тя зееше отворена.

В кухнята откри първия труп, вече вмирисан, на Ивет. Жената лежеше просната на пода с извита под неестествен ъгъл глава. Сандрина бързо определи, че някой я е сграбчил отзад и й е счупил врата. Дрехите й бяха непокътнати, така че поне не я бяха изнасилили, преди да я погубят. Не че това променяше нещо — освен че смъртта й е била бърза и сравнително безболезнена.

Сандрина не знаеше защо са я убили: може би задето й бе предложила храна и подслон, или пък за да прикрият следите от убийството на един Непреклонен рицар. А може би заради удоволствието от убиването. Беше почти сигурна, че вътре в странноприемницата ще открие труповете на бащата и двете момчета. Зачуди се дали няма да намери някое от онези смехотворни оръжия, които ги бе видяла да използват срещу бандитите.