Върховната тайна

Екранът пише, докато червеното око го фиксира: „Периферната нервна система е напълно извън строя, но мозъкът продължава да действа. Това състояние се нарича LIS — Locked-In-Syndrome. Сигурно сте запознат с това заболяване, докторе. Във Франция го наричат синдром на живия зазидан.“

Умберто прави крачка назад.

— Как открихте, че бях аз?

„Когато човек не може да се движи, започва да се отегчава. И когато се отегчава много, си намира занимание. Аз си намерих купища занимания. Между другото, исках да открия на кого дължа този «инцидент». И открих. Дължа го на вас, скъпи Умберто. В онзи момент ми се прииска да ви убия. Превъзмогнах го. Отмъщението заливаше мозъка ми като разяждаща киселина. Сетне, след като научих, че сте се пропили, си казах, че животът е отмъстил за мен много по-успешно, отколкото бих могъл да го сторя аз. Аз поне бях запазил достойнството си. Докато вие… Радвах се да ви гледам в онова състояние. Толкова ви мразех! Накрая обаче пожелах да превъзмогна омразата. Помолих Финшер да ви наеме да управлявате корабчето-совалка между града и болницата. Вие сте палачът, спасен от жертвата си. Вече знаете.“

В главата на Умберто цари невероятен хаос. Той е разкъсван от чувство за вина, от признателност, от съжаление. Другите не смеят да се намесят. Умберто сменя изражението си и решително се обръща към Изидор и Люкрес.

— Оставете го на мира! — вика той гръмогласно. — Той е изстрадал достатъчно. Давате ли си сметка за голготата на този човек?

— Умберто, мислете за Финшер — опитва се да му повлияе Изидор. — Той е убил Финшер — човека, комуто дължите всичко.

Бившият неврохирург се обръща бавно към тях.

— Той е помолил Финшер да ме спаси! Аз разсипах живота му. Той не само ми прости, но ме и спаси. Не мога отново да му причиня зло.

Благодаря ти, Атина, не можех да си представя, че ще видя с очите си силата на прошката. Ти си права, прошката е сила… на бъдещето.

Умберто сваля револвера. Мотивациите в ума му се боричкат неистово — симпатията към Изидор и Люкрес, състраданието към Жан-Луи Мартен, когото е превърнал в инвалид и който в отплата го е спасил от деградиране. Битката е жестока.

— Не мога да реша! Не мога да реша! — вика той.

Накрая сяда с празен поглед и не помръдва.

Люкрес му отнема револвера без колебание. Изидор се навежда.

— Какво му стана?

Доктор Черненко го наблюдава с интерес.

— Рядък случай — мотивациите в мозъка му са идеално уравновесени и сега не може да помръдне.

— Дълго ли ще остане в това състояние?

Тя преглежда зениците му.

— Тъй като не може да реши дилемата, той се е предал. Избягал е от тялото си.

Възползвайки се от момента, Наташа се хвърля върху Люкрес и я обезоръжава. Двете се бият. Много по-висока от журналистката, Наташа компенсира с ръста си неумението си да се бие. Удря на съперничката си шамари, драска я, рита я в глезените, тръска вихрено глава. Истинска фурия! Неподготвена за подобно развитие на нещата, Люкрес понася няколко удара, после минава зад Наташа и извива ръката й, за да я укроти. Безчувствена на болка, Наташа се извърта и успява да се освободи.

Двете жени заедно се добират до пистолета. Другите се хвърлят на пода.

Двубоят е безмилостен.

Люкрес се сеща, че не копието убива бизона, а волята на ловеца. Бизонът приема смъртта, а копието е само официалният й приносител и доказателството за неговото съгласие да умре. От мига, в който жертвата е приела загубата и ловецът е приел победата, копието може да бъде запратено където и да е — то непременно ще улучи целта. Определящо е намерението, не действието.

Внезапно се чува изстрел. Револверът пада на земята.

Люкрес и Наташа се споглеждат, после всяка опипва тялото си, за да види дали не е ранена…

Умберто продължава да стои неподвижно. Най-накрая болезнен стон ги насочва към ранения — доктор Черненко е уцелена в рамото.

Наташа се втурва към нея.

— Мамо!

Значи тя е приела куршума, мисли си Люкрес.

— Мамичко! НЕ! Какво направих!

Топмоделът се разплаква. После се разсмива.

— Мамо, най-сетне се случи, аз страдам! Оздравях и пак благодарение на теб!

Пипа се по бузата.

— Аз плача!

— Боли ме — казва доктор Черненко.

Възползвайки се от настъпилата паника, Люкрес вдига телефона в операционната и се свързва с Жером Бержерак.

— Ало, ако все още желаете да сте моят герой, изпратете Бърза помощ и кавалерията. Тук ви очаква истинско приключение.

В създалата се суматоха нещо продълговато незабелязано изпълзява изпод покритата с плат мебел, вдига револвера и го насочва към журналистите.

„Горе ръцете“ — се изписва на екрана на компютъра.

След моментно колебание двамата журналисти се подчиняват.

Повдигайки се, разгъващата се метална ръка повлича бялото платно и отдолу се показва голям куб, надписан с готически букви: „Дийп Блу IV“.

Ръката се доближава още повече до лицето на Изидор.

— Значи наистина вие сте убиецът… — казва той на Жан-Луи Мартен.