Върховната тайна

След като преминаха през ушната мида, през външното ухо, звуците се натъкнаха на ушната кал — мазна, жълтеникава, восъчна маса, предназначена да предпазва и да поддържа еластичността на тъпанчето. Вълна̀та заобиколи преградата и удари тъпанчето, което завибрира.

Зад тъпанчето — пълна с въздух кухина, в която има три костици. Първата, наречена „чукче“, прикачена към тъпанчето, предаде движението. То докосна втората костица — „наковалнята“, която на свой ред задвижи третата костица, наречена заради формата си „стреме“. Тези три костици усилиха прекалено ниския глас на лекаря.

След това вълната премина във вътрешното ухо, стигна до кохлеята — орган във формата на охлюв, съставен от петнайсет хиляди ресничести клетки, истинските звукови рецептори. После вълната бе преобразувана в електрически сигнал, който се изкачи по слуховия нерв до намотката на Хешл. Там се намираше речникът, който придаваше смисъл на всеки звук.

— Господин Мартен (това съм аз), господин Мартен (настоява, тъй като се опасява, че няма да го чуя), чувате ли ме? (Очаква моя отговор. Какво да правя? Не мога НИЩО ДА НАПРАВЯ!)

Жално примигна.

— Събудихте ли се? Добър ден. Аз съм доктор Самюел Финшер. Аз ще се грижа за вас. Имам една добра и една лоша новина. Добрата е, че оцеляхте след катастрофата. Имайки предвид силата на удара, това е истинско чудо. Лошата новина е, че мозъчният ви ствол е сериозно наранен. В момента имате това, което ние, лекарите, наричаме LIS — Locked-In-Syndrome2. Мозъкът ви продължава да работи, но останалата част от периферната нервна система не отговаря.

17.

— Убедени сте, че Финшер е бил убит, а? — пита съдебният лекар.

Изидор свежда глава в знак на съгласие.

— Е, хайде, понеже сте ми симпатични. И понеже съм в дълг към Финшер, ще ви разкрия „хитрината“.

Намига им.

— Заклевате се, че няма да го кажете на никой, нали? И най-важното — никакви снимки!

Важен като сомелиер, който се кани да извади бутилка отлежало и скъпо вино, съдебният лекар отваря вратата към рентгена в дъното. В стаята, до медицинската апаратура, журналистите виждат друго бюро и някакъв шкаф. Джордано ги кани да влязат, отваря едната вратичка на шкафа и изважда стъкленица, пълна с прозрачна жълтеникава течност, в която плува някаква сиво-розова топка.

— Семейството поиска тялото, но едва ли ще проверява дали всички органи са налице. Както знаете, при аутопсията органите се изваждат, преглеждат се и отново се връщат вътре, прибрани в найлонов плик, след което тялото се зашива. Но кой ще тръгне да проверява дали всичко е налице? С една дума, запазих го. Разчитам на вашата дискретност. В края на краищата, не беше кой да е… Същото са направили и с мозъка на Айнщайн.

Лекарят светва червената плафониера, предназначена за проявяването на снимките, и те разбират какво има в стъкленицата.

— Мозъкът на Финшер! — възкликва Люкрес.

Двамата наблюдават смаяни топката от нерви, окъпана от червеникавата светлина. Извивките образуват безкраен фриз. В най-дълбоките бразди се виждат потъмни вени. Основата на мозъка е ясно отделена от гръбначния мозък.

Съдебният лекар пристъпва до стъкленицата и оглежда отблизо съдържанието й.

— Човешкият мозък е най-голямата загадка. Проблемът е, че разполагаме само с един-единствен инструмент, с който се опитваме да я разгадаем, и той е… нашият собствен мозък.

Той наблюдава продължително мозъка, разсъждавайки над току-що казаното.

Люкрес му подава визитната си картичка.

— В случай, че откриете нещо ново, каквото и да е, позвънете ми непременно на мобилния ми телефон — казва тя. — Не се безпокойте, няма да ме притесните, така или иначе телефонът е включен на вибрация.

Професор Джордано небрежно пъха картончето в джоба си.

После разсеяно прокарва ръка по стъкленицата.

— Много пъти съм срещал Финшер преди смъртта му. Беше ми приятел. Последния път го видях случайно в кабарето „Веселия бухал“, където брат му Паскал Финшер прави хипнотизаторски номера. И двамата бяха обсебени от желанието да разкрият как действа мозъкът. Самюел подхождаше към проблема от органичната му страна, Паскал — от психологическата. Идете да го видите как хипнотизира, ще осъзнаете каква сила притежава мисълта…

Под въздействието на червената топлина мозъкът на Финшер бавно се върти в стъкленицата.

18.

Жан-Луи Мартен постепенно бе обзет от ужас, от паника, от пълно объркване. Гласът продължаваше да се излива тихо в ухото му.

— Знам, че не е леко. Но тук сте в добри ръце. Намирате се в болницата „Света Маргарита“. А ние сме сред най-добрите в областта на изследването на мозъка и на нервната система.

Едва сега си даде сметка за величината на катастрофата. Жан-Луи Мартен, бивш чиновник в Кредитната банка в Ница, мислеше, виждаше с едно око и чуваше с едно ухо, но не можеше да вдигне кутрето си, за да се почеше. Още повече, че не чувстваше никакъв сърбеж… Точно в този миг в главата му се появи една-единствена мисъл: да се сложи край на всичко това.